Когато в продължение на десетилетия медиите и политиците ни поднасят една и съща лъжа, се превръщаме в „окован“ с тънко въженце слон – дори и за миг не се усъмняваме в тази лъжа, макар че е достатъчно да си зададем само един елементарен въпрос, за да я разкъсаме.
Днес ще ви разкажа за нея, защото тя определя живота ви, без да го осъзнавате.
Първо ще уточня, че тази лъжа се пробутва от абсолютно всички правителства по света, само с едно изключение. Освен политиците, всички работодатели са наясно с нея и всъщност цялото ѝ преповтаряне се прави в техен интерес. Отново става въпрос за слугинажа на политическата класа пред капитала и в ущърб на трудещите се хора.
И така:
У нас официално се води, че осигуровките се заплащат на 40% от служителя и на 60% от работодателя. Но всъщност всеки един служител изработва със своя труд 100% от осигуровките си, защото ако не е така, той изобщо няма да бъде нает на работа. Помислете: дали вашият работодател плаща въпросните 60% ваши осигуровки от спестяванията си в банката? Не, плаща ги с приходите на фирмата, които изработвате ВИЕ. Ако не изработвахте такива приходи за фирмата, то той би бил на загуба, би ви уволнил или би затворил бизнеса си.
Разделението на осигуровките в проценти „от служителя“ и „от работодателя“ е напълно условно и във всяка държава то е различно. Но общото между всички е, че винаги работниците са тези, които изкарват всички пари за осигуровки.
Какво обаче се постига с твърдението, че „работодателят плаща“ част от осигуровките? Постига се това, че вие губите част от осигурителния си доход. Тези 60% осигуровки „внасяни от работодателя“ НЕ СА част от осигурителния доход. Заради намаления по този начин осигурителен доход се намаляват всичките ви обезщетения – пенсия, безработица, майчинство и т.н. Най-правилното нещо би било условното разпределение да e следното: 100% от осигуровките се плащат от работника. Защото е точно така – той сам ги изкарва с труда си.
Тук следва да уточня, че от това не следва да се намалява нетната заплата на работника. Нали така или иначе тези пари се внасят? Следва само да се приеме условно, че те са част от брутната заплата. Повтарям, зад днешното условно разделение не стои никакво икономическо оправдание, освен нежеланието да се признае осигурителен доход на работниците.
Нагледен пример: През 2019 г. Литва направи голяма реформа на данъчно-осигурителната си система и реши, че в името на прозрачността, т.е. на истината, следва да се признае, че осигуровките се плащат изцяло от работниците. Тогава държавата задължи всички работодатели автоматично да увеличат брутните заплати с близо 30% – толкова, колкото дотогава се е считало, че е частта на работодателя.
Въпреки опасенията на работниците и синдикатите, че ако се „прехвърли“ цялата тежест на осигуровките върху работниците, то нетните заплати ще паднат, в крайна сметка се оказва, че нетните заплати не само не намаляват, а дори се увеличават. Има изследвания и данни по темата.
В момента в Литва условно е прието, че работниците плащат сами всичките си осигуровки. Само 1,77% се внасят от работодателя като застраховка за трудови злополуки и професионални заболявания.
Преди няколко дни Николай Василев по БНР заяви, че най-добре ще бъде да се приватизира 30% от публичния сектор, за да паднели публичните разходи. Ако се приватизира публичният сектор, новите работещи в частния сектор няма да взимат по-малки заплати, но в допълнение частните фирми ще търсят лични печалби, които в момента не се заплащат, защото публичният сектор принципно не се стреми, а и не трябва да се стреми, към печалба. За същите дейности, изпълнявани от публичния сектор днес, след евентуална приватизация обществото ще трябва да плаща на частните фирми много, много повече.
Разказвам ви всичко това, за да видите каква абсолютна измама е цялото това говорене по медиите срещу държавните служители, чиито осигуровки уж изцяло плаща работодателят им (държавата и общините). Всъщност всички държавни служители САМИ изкарват парите за своите осигуровки.
Освен администрацията, която наброява към 90 000 души, други служители в публичния сектор са учители, миньори, шофьори, работещи в енергетиката… Наистина ли искаме да се приватизира градският транспорт и АЕЦ-а, например, за да паднели публичните разходи? Наистина ли вярваме, че частният сектор ще осигури същите продукти и услуги на по-ниска или дори на същата цена? Че защо да го прави, ако няма да изкара печалба? Голяма печалба при това! И кой друг мислите, че ще му я плати, освен обществото? Когато и да чуете някой бизнесмен или милионер да ви говори за вредата от публичния сектор, знайте, че той просто иска да откъсне една част от него за себе си и да изкарва печалби.
Вярно е, че в публичния сектор има паразити, но те са на високи позиции и почти недосегаеми (политиците, например), докато 99% от работещите в сектора се скъсват от работа за изключително ниски заплати. Накрая дори не им се признава осигурителния доход, защото условно е прието, че осигуровките им се плащат от работодателя. За същия труд на същата заплата вие ще вземете с 40% по-висока пенсия от тях. Те са ощетените, но медиите постоянно повтарят обратното. Запитайте се как бихте се почувствали вие, ако ви кажат, че от утре ще ви намалят брутната заплата с 40% и работодателят ви ще започне да плаща 100% от осигуровките ви с тези пари. Да, нетната ви заплата ще бъде същата, но осигурителният ви доход заедно с всички обезщетения, свързани с него, ще падне. Точно това се случи с държавните служители през 1999 г., когато се направи тази реформа. Дотогава и те бяха с условно разделение като нашето. И отгоре на това, всички ги мразят!
Защото медиите, заедно с политиците и работодателите, по тази тема превърнаха обществото в един огромен „окован слон“.
* * *
А ето и притчата на Хорхе Букай за окования слон.
Окованият слон
- Не мога - казах му. - Не мога!
- Сигурен ли си? - попита ме той.
- Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
- Нека ти разкажа…
И без да чака отговор, започна да разказва.
Като малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото животно и на други деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си… Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше все вързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво, забито едва няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло много лесно да се освободи от кола и да избяга.
Тук явно има някаква загадка.
Какво го спира тогава?
Защо не бяга?
Когато бях на шест-седем години, още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал, защото бил дресиран.
Тогава зададох съвсем ясно въпроса: „Щом е дресиран, защо го оковават?“.
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещах други хора, които си бяха задавали този въпрос.
Преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:
Слонът от цирка не бяга, защото е бил завързан за такъв кол още много, много малък.
Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасен за него ден, животното е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.
Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си…
- Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.
Живеем с мисълта, че „не можем“ да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме в главата: „Не мога, не мога и никога няма да мога“.
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и затова никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчат, поглеждаме под око колчето и си мислим:
Не мога и никога няма да мога.
Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:
- Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.
Единственият начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа…
Цялата си душа!
Даниела Пенкова, 24may.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар