През последните осем десетилетия всяка година Европа и светът отбелязваха на 8/9 май и на 2 септември края на Втората световна война.
Тази най-мащабна и унищожителна война, коствала на човечеството 55 млн. убити цивилни и военни, огромни разрушения, масови бомбардировки разрушили големи градове като Дрезден и Токио, две ядрени бомби, разрушили японските градове Хирошима и Нагасаки, война, оставила европейския континент и част от Азия в руини.
Отбелязването обикновено завършваше с призива: „Помним!“ или „Никога вече!“ Той означаваше: никога повече война, никога повече избиване на мирно население, никога повече господство на човеконенавистнически идеологии. Защото всички ние – както в Източна, така и в Западна Европа, вярвахме, че живеем в такава епоха и на такъв континент, в които войните са станали немислими, останали във „варварското“ ни минало на борба за надмощие между великите сили.
От този сладък мирен сън неочаквано се събудихме с края на двуполюсния свят, определян и като Студена война. По време на Студената война, независимо от нейното „военно“ наименование, европейският континент живееше в мир, изграден както върху травматичните спомени от войната, така и върху уважението към идеологическото противопоставяне между Изтока и Запада, представящи две алтернативни, но реални обществено-икономически системи.
С края на Студената война обаче дойде краят на този траен баланс на силите, а вместо него се пробуди стремежът към световно господство на единствената глобална сила – Съединените щати. Идеологическият израз на този стремеж беше теорията на Фукуяма за „края на историята“, сиреч окончателната победа на либералната демокрация.
Опитът, осъществен през 90-те години да се създаде и утвърди Pax Americana (по подобие на Pax Romana в античността или на Pax Britannica през ХIХ в.) доведе до разрушаването на международния порядък, създаден през последните месеци на Втората световна война с решенията на Ялтенската конференция (4-11 февруари 1945 г.) и вече след края на войната в Европа, но не и в Азия на Потсдамската конференция (17 юли – 2 август с.г.). Този ред беше уточнен и преутвърден с Парижките мирни договори от февруари 1947 г. с Италия, Финландия, България, Румъния и Унгария, а три десетилетия по-късно със Заключителния акт от Хелзинки от 1 август 1975 г., подписан от 35 държави (33 европейски, САЩ и Канада) в рамките на общоевропейския процес. Следвоенният световен ред е създаден от победителите в тяхна полза, той беше неколкократно поставян под въпрос от странични участници в международните отношения, но се оказа стабилен, защото постепенно беше успял да интегрира бившите победени (между които е и България). Това е голямата разлика с Версайската система, създадена след Първата световна война, която се опитва трайно да накаже победените, а вместо това ги стимулира към реванш. Докато двуполюсният ред след Втората световна война, съобразил се и с поуките от неуспеха на Версайската система, успява да създаде стабилна основа на свят, в който войните не са прекратени, но избухват и се водят само по периферията на блоковете и то задължително извън Европа.
Известна е старата максима, че мирът е траен само ако е справедлив (това е мотивировката, с която президентът Удро Уилсън предлага своите 14-те точки за мир на 8 януари 1918 г.) и ако не лишава никоя страна от перспективи за развитие. За съжаление, точно тази максима беше напълно пренебрегната в края на Студената война, когато приемливият за повечето страни по света следвоенен мир беше заменен от система, в която една държава можеше да налага безусловно волята си над всички останали.
Последиците от бързото преминаване от двуполюсен свят към Pax Americana не закъсняха. Началото на промените беше поставено от преначертаването на политическата карта на Източна Европа – разделянето на всички федеративни държави там, не и без външно мотивиране. Именно тези процеси на разпадане на съюзните държави доведе до първата истинска война в Европа след края на Втората световна война, при това с участието на останалия единствен военно-политически блок в Европа – НАТО. Говоря за разпадането на Югославия, което започна като гражданска война с краткотрайни военни сблъсъци между съюзната армия и Словения и Хърватия, премина през ожесточено етно-конфесионално кръвопролитно противопоставяне в Босна, за да достигне през пролетта на 1999 г. до военната намеса на Северноатлантическия съюз в защита на косовските сърби. И сега, когато нашите съюзници от НАТО ни обясняват, че войната се е върнала в Европа през 2022 г. с военното нападение на Руската федерация срещу Украйна, те очевидно или удобно забравят собственото си участие във войната срещу Съюзна република Югославия (фактически Сърбия), за да бъде създадена нова държава в Европа – Косово, или съзнателно се опитват да ни убедят в невярна реалност.
Още тогава, през 90-те години, започна преднамереното настъпление на победоносния Запад в постсъветското пространство, независимо от щедрите обещания на окрилените от отстъпчивостта на съветския президент Михаил Горбачов лидери на Запада, че няма да унижават предалия се противник и няма да навлизат в пространството му. Но след като Съветският съюз се саморазпусна в края на 1991 г. и Горбачов изчезна от политическата сцена, изкушението правилата да се пренапишат очевидно надделя. В резултат в постсъветското пространство започна инсценирането на поредица от „граждански преврати“, наречени „цветни революции“, чиято неприкрита цел беше бившият Съветски съюз окончателно да бъде разчленен, а наследилата го Руска федерация изтласкана колкото се може пό на Изток. Както показва обаче опитът от несправедливите договори след Първата световна война, световен ред, изграден върху унижение на победените, не само не може да бъде траен, а много скоро провокира обединение на всички недоволни от положението си сили в опит да отхвърлят несправедливото статукво. Точно това, според мен, стана, след като Евромайданът в Киев в края на 2013 г. и началото на 2014 г. с помощта на западни (главно американски) политици се опита да изтласка руското влияние от рускоезичната Източна Украйна. Резултатът беше ускореното сътрудничество на кръга държави, недоволни от Pax Americana, които започнаха да търсят нов по-справедлив за тях световен ред.
Разбира се, тъй както човек не може да влезе два пъти в една и съща река, така и историята никога не се повтаря по един и същ начин. В началото на ХХI в. опитът да се премине от двуполюсен към еднополюсен свят постепенно роди стремеж към изцяло нова глобална система с повече силови центрове, която донякъде прилича на световния ред, дирижиран от Великите сили преди Първата световна война. Само че днес новите големи играчи вече не са само европейски, всъщност изобщо не са европейски, а наистина световни. Макар че обединението БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай с добавката от 2010 г. на Южна Африка) по своите функции и организация не може да се сравнява нито с Европейския съюз и НАТО, нито с Организацията на Варшавския договор, то дава възможност на големи и силни държави от различни континенти да разменят мнения, да си сътрудничат и да си помагат взаимно в различни сфери с общата идея да се противопоставят на еднополюсния ред. Това обединение олицетворява една от тенденциите в новите международни отношения, което личи и от привлекателността му за все повече извъневропейски страни.
Пренареждането на глобалните отношения за съжаление постави под въпрос и влиянието и легитимността на световните организации, родени от Втората световна война – на първо място на ООН и нейните подорганизации. Тяхната ерозия започна още през 90-те години на ХХ в. чрез действията на единствената останала глобална сила, която виждаше в тях пречка за намесата си при разпадането на Югославия и най-вече за инвазията в Ирак. За неголеми страни като нашата отслабването на световните организации е проблем, защото само там, в Общото събрание, действа принципът на равнопоставеност на големите и малките държави, колкото и формален да е той. След като в края на 90-те години Съединените щати принебрегнаха търсенето на съгласие от международната общност и вместо това започнаха да създават „коалиции на желаещите“, те отвориха „кутията на Пандора“ за едностранни действия, което после даде възможност и на други държави да се възползват.
Така или иначе, днес живеем в един свят, който продължава да се променя. Когато добавим към продължаващите промени непредсказуемостта на политиците (президентът на САЩ Доналд Тръмп е ярък пример за това) става ясно колко трудно за анализаторите е да очертаят със сигурност тенденциите на бъдещото развитие. Новият международен ред, към който върви светът, предлага различни варианти, само някои от които са видими. На първо място сред тях бих поставила системното отслабване на Европейския съюз (тук е моментът да обърна внимание върху разликата между Европейския съюз и Европа, както често политиците наричат съюза). Обединението на Западна Европа след Втората световна война е вдъхновено от желанието за запазване на мира и за замяна на конфликтната конкуренция в икономиката, геополитиката и идеологията с икономическо и политическо сътрудничество. То осигурява десетилетното успешно съществуване на страните от Общия пазар, Обединените европейски общности и Европейския съюз. Затова днес ни е толкова трудно да си обясним как стана така, че именно Европейският съюз през последното десетилетие се превърна от обединение за мир в оръдие за инспириране на военен конфликт – чрез подкрепа за разграждане на федералните структури в Източна Европа, на „цветните революции“, една от които беше Евромайданът и насърчаването на последвалия конфликт в противоречие с формалната подкрепа за т.нар. Мински споразумения.
Още по-трудно за вярване е, че това насърчаване на силовото решение на конфликта противоречи на състоянието на ЕС, който няма нито подготовката, нито силите да участва във военен конфликт. За мен единственото обяснение за това злощастно развитие е в липсата на водачество в съюза или по-скоро в замяната на политическото ръководство с бюрократични структури. Така че ако не се намерят хора, готови на големи промени в организирането и ръководенето на ЕС, съответстващи на промените в света, неговата роля ще продължи да намалява и процесът на маргинализацията му ще продължи. Това е голяма опасност за нас, българите, тъй като ние вече повече от десетилетие и половина сме част от този съюз.
Може също така да се предположи, че след като днешното противопоставяне между големите държави в края на краищата доведе до нов баланс на силите, системата на международни отношения ще се видоизмени. Надявам се това да стане без голяма война и без унищожаване на съществуващите международни организации, а чрез тяхното видоизменяне. Вероятно при новото съотношение на силите водещата роля отново ще е на големите държави, но те ще са в по-различен състав. Това означава, че ще отразява новите реалности на ХХI в., а не онези от края на Втората световна война, които отдавна не отговарят на реалността. Според мен, такива са целите на сегашния конфликт: кой какво място ще заеме в бъдещето.
Накрая искам да споделя своите опасения, че днес стъпка по стъпка ни тласкат към военен конфликт. За сравнение ще припомня, как при отбелязването на 100-годишнината от началото на Първата световна война всички анализатори обясняваха как никой не е искал война, но тя най-неочаквано е избухнала. Като историчка още тогава припомних, че мирната реторика на политиците е едно, а реалностите са други: в годините преди 1914 г. основните европейски държави рязко повишават военното си производство, армиите си, военноморския си флот, затова не бива да се правят на изненадани, когато само за няколко дни локална война между Австро-Унгария и Сърбия се превръща в европейска в края на юли и началото на август 1914 г. Днес виждаме подобни тенденции: вече официално се говори за военнизиране на държавите от ЕС, връщане на редовната военна служба и рязко повишаване на военните бюджети. Като прибавим и поредица от изказвания на западноевропейски политици като това на германския канцлер Фридрих Мерц: „Ние не сме във война с Русия, но вече не сме и в мир“, става ясно, че политиците вече ни готвят за война. И най-лошото е, че този процес върви толкова постепенно, че ако не се противопоставим, скоро ще бъде късно – ще се окажем сварени като жабата, поставена в студена вода, която постепенно се нагрява.
Затова ще завърша с надежда и призив. Надеждата е, че със съвместни усилия можем да предотвратим опасността от война, а призивът е да изпълним дълги си на хора, вярващи в мира като висша хуманна ценност и да се борим за него.
Проф. Искра Баева, 24may.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар