От 2020 г. насам приемането на всеки следващ бюджет преминава в една все по-изострена политическа и обществена атмосфера.
Като основен проблем се поставя прекалено бързият ръст на доходите, които биват покривани с вземането на все по-големи заеми. И оттук се вади изводът, че ако разходната част не бъде поне замразена, страната ще изпадне в дългова спирала, която ще ни вкара или в румънски сценарий, като по-лек вариант, или направо ще фалираме като Гърция.
Плашилото на приближаващата се катастрофа се развява толкова по-енергично, колкото по-десен е съответният говорител. И това не е случайно. Не ги плаши толкова евентуален фалит на държавата, колкото един друг, чисто егоистичен страх. Те са наясно, че след приемането на еврото личните им сметки в евро няма да пострадат, доколкото в еврозоната икономическият крах на една отделна страна не води до девалвиране на националната ѝ валута, защото такава не съществува. И това е основната причина всички богати хора да подкрепят еврото, нищо, че изсмукват от пръстите си всевъзможни други причини да залъгват простолюдието.
Нарастващата дългова тежест плаши десницата и богатите с това, че може да се възобнови дебатът за данъчната система в България, която към момента е почти офшорна и създава условия за трупане на баснословни печалби за капиталистите и рентиерите, без да се налага да вкарват много мисъл и усилие в своята дейност. Като добавим и факта, че разходите за труд у нас са най-ниски сред страните от ЕС като дял от БВП - 45%, то може да се каже, че данъчната система е построена да стимулира развитието на нискорентабилните икономически дейности.
Казано в синтез, ниското заплащане и ниските данъци са в основата на благоденствието на българските капиталисти. Нещо повече - ниското заплащане и ниските данъци стимулират бизнеса да не се развива и да изостря антисоциалните си инстинкти. Прякото следствие от това са бедните хора и държавата.
В богатите страни икономическите показатели са съвсем различни. В Германия например държавните разходи са 50% от БВП, а разходите за труд са 62% от БВП; във Франция държавните разходи са 57% от БВП, а разходите за труд са 60% от БВП; средно в еврозоната държавните разходи са 49% от БВП, а в такива страни като Полша, Чехия, Унгария, Словакия и Словения са над 45%.
България едва с бюджета си за 2026 г. ще надхвърли нивото от 40% и това вече се представя като апокалипсис от десните анализатори. И странно, че реакцията срещу техните вопли и заклинания е съвсем плаха и неубедителна. Тя се изразява в защита на предложеното ниво на минималната работна заплата от 620 евро и необходимостта да се вдигне данъкът върху дивидентите от 5 на 10% и пенсионната вноска да се покачи с 2%.
Това е палиативен отпор. Жалък и страхлив. Истинският отговор на дясната вакханалия е план за радикална данъчна промяна, която ще представлява удар с парен чук по главите на българските капиталисти и рентиери. Нещо, което ще сбъдне всичките им страхове и ще им създаде нови такива. Нещо, което ще представлява не само реформиране на сегашната данъчна система, но и реванш за това, което тя представлява вече повече от 20 години.
И само това може да бъде мисията на един нов ляв политически проект в страната. Не да се опитва да обере разочарованието от участието на БСП във властта, а да превърне идеята за данъчна реформа в начин за цялостно преобразяване на социално-икономическия модел на страната.
Защото в момента дясната реалност е дотолкова доминираща и оглушителна, че самата тя изпада вече в чудовищни крайности. Преди няколко дни в телевизионно интервю бившият заместник-министър на финансите Любомир Дацов подметна, че в един момент обществото трябва да си зададе въпроса какво да прави с хората, които нямат принос към общественото благо. Не даде отговор засега. Но отговорът е даден преди няколко десетилетия от Адолф Хитлер.
В този смисъл лявата алтернатива е необходима най-малкото за да не изпадне дясната риторика във влудяващи крайности. Тя вече не си прави труда да прикрива своя егоизъм, нихилизъм и хедонизъм, а направо ни ги представя за добродетели. За което трябва да бъде наказана от обществото, ако са останали някакви съпротивителни сили в него.
До толкова сме привикнали към обсебване на социално-икономическия наратив от страна на либералните и десните икономисти, че всичко извън него ни се струва кощунствено. Вижте какви бяха реакциите ни към току-що избрания кмет на Ню-Йорк, който в първата си реч обяви намерението си да натовари богатите си съграждани с нови 10 милиарда долара данъци, за да строи социални жилища. Тук се нададе по-голям вой, отколкото в щаба на MAGA.
А у нас появата на подобен тип говорене е още по-необходима, отколкото в Ню Йорк. Налага ни се да повишим данъците за богатите, не за да строим социални жилища, а за да запазим функционирането на социалните си системи. За да избегнем фалит на държавата. За целта трябва да въведем прогресивен данък общ доход със скала до 50%; корпоративният данък също да стане прогресивен и да бъде до 30%; да се въведе данък наследство и такъв върху едрата градска собственост; да се наложи постоянен данък върху свръхпечалбите на фирмите и т.н.
Истерията, с която ще се посрещне едно евентуално подобно предложение, ще бъде само индикатор доколко сме затънали в блатото на десния прочит на икономиката. Дори мисълта за създаване на една нормална европейска данъчна система у нас се посреща от съществуващия икономически и политически mainstream като всемирен потоп. До толкова сме свикнали с ненормалното, че вече сме придобили рефлекса да възприемаме нормалното като фантастика или хорър.
Но обществото ни може да бъде спечелено за подобен тип трансформация. Българите мразят богатите и все по-малко гледат телевизия. А пък към основните глашатаи на дясната икономическа политика изпитват направо омерзение.
И въпросът е: ще се появи ли политическата сила, която ще посмеe да се самодефинира като ляво-радикална? А това ще означава основната ѝ цел да бъде борба за данъчна реформа - борба за пренасяне на огромна данъчна тежест върху плещите на богатите хора в България, така, както е в Западна Европа и Скандинавия. Богатите в България бяха глезени в последните 20 години с невиждани за Европа данъчни улеснения, преференции и държавни субсидии, за сметка на недофинансиране на ключовите социални сфери в страната - образование, здравеопазване и социално обезпечаване. Време е палачинката да се обърне.
Съществуващият икономически модел у нас е брутален и антихуманен на фона на съществуващите европейски практики. И той може да бъде разбит само по брутален и безжалостен начин. Ако това не се случи чрез политическа реформа, обществена експлозия или имплозия ще свършат тази работа. Колкото и да не се споменава от медиите, напрежението у нас става все по-социално. И то не може да се натрупва безкрайно. А може би краят е вече на хоризонта.
Георги Георгиев, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар