Социолозите потвърдиха това, което политолозите долавяха – че българските избиратели са уморени, а броят на пасивните, апатичните, негласуващите нараства.
Регулярният мониторинг на „Алфа рисърч“ (проведен в периода 22-30 ноември) показа, че делът на желаещите да гласуват намалява още повече и слиза до 36 на сто, като подкрепата за всички партии пада.
И още: всеки четвърти не е сигурен, че до едни евентуални избори ще повтори сегашния си вот. Извод на „Алфа рисърч“: „Това потвърждава тенденцията от местните избори за ерозия дори на твърдите ядра, която по всяка вероятност ще се задълбочава.“
Изненадани? Няма
Изненадани не би трябвало да има.
Местните избори, които се проведоха в ритъм „има машини, няма машини“, произведоха рекорден брой невалидни бюлетини за пореден път. Към това се прибавят традиционните схеми, покупко-продажбата, грешките на комисиите, нагласените протоколи. Логично се стигна до оспорване на финалните резултати в някои общини, включително София.
Репликата, че всичко това е дежа вю и че изборите у нас страдат от дефицит на доверие отдавна, се сблъсква с един факт, който сега сякаш забравихме: за първи път органи и институции (ЦИК, ДАНС, министерство на електронното управление) взеха много активно участие в хаотизирането на процеса.
Тъй като въпросът кой е бил крив и кой прав увисна, с днешна дата може да се каже, че нито един начин на гласуване не изглежда честен в представите на българските избиратели. Всеки може да бъде пробит, всеки може да бъде манипулиран, компрометиран, натъкмен.
Оттук до решението „няма да им гласувам“ крачката е една и е малка.
Обещават едно, получаваме друго
Да ни обещават едно преди избори, а да получаваме друго след тях също не е ново явление.
Като фраза („Гласуваш за Борисов, получаваш Костов“) това стана популярно преди повече от десетилетие, а като практика горчи от правителството на Борисов, в което влезе Реформаторския блок, въпреки че се кълнеше в друго. Както призна още в изборната нощ през 2014 година синият лидер Божидар Лукарски, условието Борисов да не е премиер било „трик за вдигане на нашия електорат.“
Оттогава насам всички имат едно наум, когато се зададе хипотеза за коалиция между ГЕРБ и политически сили, които са част от синьото наследство или се (само)идентифицират с центъра, с дясното, с евроатлантизма.
През лятото на 2020 година, когато избухнаха протестите под надслов „Мутри, вън!“ ситуацията не вещаеше трикове и наистина дълго време те бяха спестени.
Новото е, че не ни бяха спестени обаче експериментите, серията от изборите, служебните управления, политическият инат на родни лидери, пируетите на шоумени, възходите и паденията на виртуални гурута...
През това време, което бе опаковано с етиката „политическа криза“, картината на избирателната активност изглеждаше така:
- на изборите през април 2021 година до урните отидоха 3 334 283 гласоподаватели
- на следващите избори през юли 2021-а те рязко намаляха с близо 600 000 (общо 2 775 410 гласуваха)
- през ноември 2021 година още 100 000 предпочетоха, както се казва, да отидат за гъби (гласуваха 2 669 260). Тогава новоизгрялата политическа звезда „Продължаваме промяната“ бе първа сила (673 170 гласа), ГЕРБ-СДС бяха втори (596 456), а „Възраждане“ почти го нямаше даже (127 568).
- след като правителството „Петков“ беше свалено, през октомври 2022 година парламентарните избори нарисуваха съвсем друга картина – ПП паднаха с над 150 000 гласа, партията на Костадин Костадинов скочи двойно, а ГЕРБ-СДС възстанови малка част от доверието си и взе 634 627. Подчертаваме малка част от доверието, тъй като през априлските избори на 2021 година партията на Борисов имаше 837 707 гласа, тоест 200 000 до днес днешен остават загубени. На 2 октомври 2022 избирателната активност слезе с още над 60 000 гласа надолу.
- през април тази година част от избирателите се върнаха на терен и активността бе 2 683 606 и тази маса – с малък ръст, се възпроизведе и на първия тур на кметските избори (2 713 979) в края на октомври. В проценти това бяха близо 45, като спадът на гласовете на мандатоносителите е отчетлив, въпреки че спечелиха София.
Динамиката на тази картина ясно показва, че еднакво сурово биват наказвани и тези, които управляват лошо/грешно, и тези, които обещават едно, а вършат друго.
Големите очаквания към „Има такъв народ“, например, се оказаха изкуствено създадени и партията от първа сила отиде в дъното на таблицата, където не създава политики, но създава шум. Голям шум!
ПП успяха да отгледат свое твърдо ядро, но шансовете им отново да направят голям пробив, да се изкачат отново на върха изглеждат нулеви на този етап.
Влизането в „сглобка“ няма да им позволи това.
За част от избирателите крачката до „няма да гласувам“ става още по-малка.
Коалиция – не, сглобка - да
Иновацията за ротационно правителство без коалиционно споразумение се оказа много лоша идея.
Че ПП-ДБ губят, е ясно.
Но щетите не са само за политическите сили, те са за цялото общество, за държавата, за институциите.
Изпълнителната власт изглежда блокирана. Никакви реформи, дръзки решения, дори каквито и да било решения, не са реалистични, ако предстои ротация. При това – с неизвестни параметри.
Договорено бе, че ще има само смяна на върха на правителството. Тоест, щафетата от Николай Денков ще поеме Мария Габриел, но този вариант изглежда все по-невъзможен за реализация.
Почти няма ден, в който лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов да не влиза остро на „Продължаваме промяната“, правителството, премиера, Асен Василев, Кирил Петков.
Синхронизацията между ГЕРБ-СДС и ДПС е много отчетлива, въпреки първоначалните уверения, че Движението осигурява мнозинството за промени в Конституцията и не е част от компромисната формула.
ПП трябва да признаят, че направиха голяма грешка с опита да се разграничат от статуквото, като избягаха от официална коалиция и ясно разписани ангажименти и механизъм за вземане на решения.
Така с днешна дата най-близките им партньори от ДБ имат само един министър, тоест стоят на известна дистанция от кабинета; ГЕРБ създават очаквания за „разглобка“ и ту влизат в пленарна зала, ту излизат с различни ултиматуми; ДПС се готви за смяна на лидера и избора на Делян Пеевски, който премести центъра на властта в Народното събрание, откъдето диктува условията.
Отношенията между политическите сили, които държат кабинета, влизат от казус в казус – дерогацията, насилие на протеста срещу БФС, вътрешният министър и неговата оставка, зимната обстановка, директорът на „Пирогов“. Ще следват и още, докато ротацията не мине с всички очертаващи се вече рокади в изпълнителната власт, която ПП най-вероятно изцяло ще загубят.
Два вота на недоверие не успяха да минат в парламента, но всекидневното напрежение прераства в постоянна политическа криза, сравнима с безвремието и трусовете от 2020 година насам. Всеки е срещу всеки, а ние – избирателите, гражданите, сме срещу тях – политиците, партиите, лидерите, елита.
Сглобката бе оправдана с необходимостта да се прекрати служебната власт на президента, да се държи последователен евроатлантически курс на фона на руската инвазия в Украйна, да се постигнат приоритети като влизане в Шенген и еврозоната, което ще ни впише трайно в европейската архитектура.
Но какъв парадокс: колкото повече искаме да интегрираме в Европа, толкова повече Балкани получаваме!
Ние не се доближаваме, а се отдалечаваме от Европа.
Реториката в парламента е само един пример, който идеално описва противоречието, но има и други, много важни като формална независимост на институциите или начинът, по който правим избори.
Със сегашния политически и партиен елит предсрочни парламентарни избори не са решение, а проблем.
Все по-малки партийни ядра решават посоката за развитие на цялото общество. На един евентуален вот ще излязат не само по-малко граждани, но до решението „ще гласувам на инат за когото си поискам“ дистанцията се смалява. С или без конституционни промени общественият договор виси на косъм.
А край игралното поле на българската политика разни фигури загряват, загряват...
Таня Джоева, Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар