Отварям онлайн-речника на българския език и чета: Заложник – принудително задържано лице, обикновено във време на война или при престъпен акт като залог, гаранция за изпълнението на някакви задължения или условия.
Интересът ми в конкретния случай е провокиран от кмета на София Васил Терзиев, който по повод стачката на ватманите и шофьорите в столицата нарече софиянци заложници. И като такъв трябва да съм наясно със статута си.
Аз съм средностатистическо принудително задържано лице, което по принцип ползва градски транспорт. По силата на географското месторазположение на обитаваното от семейството ми жилище ползвам трамваи 22, 8, 10, често 20 и 21, също така и метро.
Понастоящем осъществяваната принуда спрямо мен изключва ползването на посочените транспортни средства. Както сочи речникът, това е защото е война или е престъпен акт.
Тук започват и моите забележки към статута ми на заложник, дефиниран от столичния кмет. Много отдавна, далеч преди започването на стачката, в градския транспорт аз съм се чувствал принудително задържано лице. Който ползва посочените от мен средства всекидневно, ще разбере какво искам да кажа.
Първо – трамваите по тези линии са стари и возенето в тях води до ситуации и рискове, характерни за артилерийски обстрел, бомбардировки и вражески атаки по време на военни действия.
Второ – поради етноспецификата на част от населението в кварталите, през които те преминават (София-Запад), опасността от престъпен акт или прояви на различни елементи на терор (химическа атака например), винаги е налице. А най-шокиращото е, че заложниците си плащат за удоволствието, а евентуалните извършители по правило се возят гратис...
Така описаните специфики значително разширяват смисъла на понятието „заложник“, добавяйки особености, характерни за статута на всеки истински доброволец по време на война.
Има и друго – както е печално известно, на война първа загива истината. По тази причина заложниците в конкретната ситуация не знаят на кого да вярват. На Терзиев ли, който твърди че при 2.840 млрд бюджет на София пари за исканията на протестиращите няма? Или на тях, че възнаграждението за работата им е нищожно и смешно?
Взимането на страна от заложника в процеса на търсене на истината обикновено води до обвинения с политически привкус към него. Сочат ги с пръст като заложници на политически игри, с развит партиен Стокхолмски синдром, а не че мислят с главите си.
Най-шокиращото е, че общината е в състояние на война с работници от собственото си ЕАД „Център за градска мобилност“( или Център за градска дебилност, според градския фолклор). Кметът Терзиев е представител на едноличния собственик. Да не говорим, че е избран като кмет именно за да се справя с проблемите в столицата, а не да ни прави заложници в негова война.
Ролята на собственика не е само да кичи елхата в центъра на столицата или да монтира розови еднорози по градинките. Той организира, координира, контролира. На най-ниско ниво в градския транспорт например контролът се изразява в това, да не се допускат гратисчии и да се събира парата от народа. Да се отстраняват навреме рисковете и опасностите за пътниците, за които вече стана дума... За какво са онези 640 милиона от бюджета, предназначени за капиталови разходи?
Ситуацията в момента е като в поговорката „сит на гладен не вярва“ – и за двете страни във войната няма план Б. Няма как Терзиев да седне на ватманския стол и да подкара трамвай №22, та да разбере сложността на българското явление „градски транспорт“ в дълбочина. Нито стачкуващите да седнат в кметския престол и да се чудят зелена система ли да развиват или първо да подменят старите трамваи?
Очевидно и за заложниците няма план Б. Не само в София. Ние сме народ от принудително задържани лица...
Румен Савов, Banker.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар