Александър Ботйов: Нека на днешната дата да оставим високопарните фрази

"Държава без национална идентичност и непознаваща историята си, няма бъдеще." 

 

23-годишният Александър Ботйов е родственик на поета-революционер, чието безсмъртие почитаме на всеки 2 юни.

Младият мъж, чиято прилика, е поразителна с тази на Ботйов (както е правилно да се изписва името му), е наследил журналистическия плам на поета. Още като студент той издава своя стихосбирка, а днес вече е действащ журналист. 

От дете знае много повече за делото на Ботйов и дори за това как е звучал гласът му. 

Един разказ отвъд историческите факти и значението за силата на думите, от първо лице, пред „Труд news”, говори Александър Ботйов.

- Александър, каква е Вашата родствена връзка с Христо Ботйов?

- Връзката идва от брат му, небезизвестният, но, за съжаление, не толкова познат в обществото генерал Кирил Ботйов, който продължава рода. Аз съм изключително горд и се радвам, че е успял да запази кръвната връзка. Така, по родословното дърво, се стига до баща ми Боян Ботйов, брат ми Чавдар и мен. Много важно за нас, като фамилия, е, че той се изписва с „й“, но през годините, след Освобождението, хората са запомнили да го изписват фамилията му с „е“-то, което е грешно.

- Къде посрещате днешния 2 юни, когато отбелязваме 149 г. от подвига?

- С баща ми и брат ми винаги се опитваме да бъдем навсякъде, защото е важна комуникацията с хората и това да бъдем на площада. Стараем се да бъдем в колкото се може повече градове на официалните тържества. В навечерието на 2 юни, с тържествената заря, бяхме във Враца. Днес, на самия 2 юни, сме в Ботевград (Ботйовград) и по-късно отиваме в Скравена, където е костницата и винаги сме добре дошли. С хората там сме много близки. Празникът в Скравена се отбелязва по изключително патриотичен начин, въпреки мащаба на това село. Много пъти, като организация, те са се справяли по-добре отколкото някои големи градове, което говори, че на 2 юни не е важен мащабът, а да носим Ботйо в сърцето си, независимо къде сме. 

- Тази година се случи едно голямо събитие. Във Враца реставрираха паметника на поета-революционер. Какво Ви направи впечатление, когато го видяхте снощи?

- В момента, в който пристигнах във Враца, се усети едно стълпотворение на централния площад. Хората сякаш не бяха спали, докато паметникът не бъде монтиран отново на мястото му. Имаше възрастни хора, които с нетърпение гледаха как той се поставя. Враца отново върна своя облик, защото, за мен, Ботйов е не просто емблема на града, а той е градът. Без Ботйов няма Враца. Балканът беше празен, площадът – някак недовършен и се усещаше една самота. В момента паметникът изглежда блестящо, така както трябва да бъде винаги. Ние не трябва да занемаряваме паметниците си, а да се грижим за тях. Освен това, в Ботйовград, паметникът, който е на центъра, също е реставриран. 

- Няма как да не Ви попитам относно визуалната прилика с революционера. Умишлено търсен ефект ли е това?

- Нито аз, нито брат ми Чавдар, сме търсили такава прилика. Предполагам тя се вижда от хората, защото ние все пак носим Ботйовата кръв. Откакто се помня, пускам брада. За мен това е нещо достолепно. Свързвам го с едно по-мъжко време. 

- Когато хората разберат, че имате родствена връзка с него, обикновено, какво Ви питат?

- Първо искат да знаят „Как така?“, откъде идва роднинската връзка. Това е първият въпрос. Искат да знаят по-семейни неща, като това, какъв е бил гласът му. В нашето семейство винаги се е говорило, че гласът му е бил като гръмотевица. Когато е говорил или е давал някаква заповед на четниците, е било ред и строй в рамките на 1 секунда. Такъв глас, който се е предал и на брат му ген. Кирил Ботйов. Тази гръмогласност се е предала и на мен. Тогава, когато записвам интервю в студио или със събеседник, моят глас е с много децибели от този на събеседника, и се налага да се намали, за да не "гърми". Питали са ме още дали е бил висок. Категорично не е е бил нисък мъж, важно е да се знае.

- Тогава, когато видите лика му, изрисуван върху тяло или пък график, по-скоро се усмихвате или се натъжавате?

- Не съм изпитвал презрение към хората с такива татуировки. По-скоро се радвам, че виждам лика да се предава от поколение на поколение. Знам, че по-възрастните не харесват това и го смятат за псевдопатриотизъм. Човек има право да прави избори и е по-добре да имаш този лик отколкото други лозунги или вулгарни знаци по тялото си. По-добре е да омастилим ликовете на нашите велики революционери и предци в сърцата си. А който желае може да го направи с татуировка или графит. Всеки има право да направи лика му и в графит на някоя стена, ако това не е върху сграда, която е културно наследство, а, например, изоставена постройка. Приемам го като вид изкуство. Смятам, че творците е по-добре да го рисуват и да си спомнят лика му, да го предават по някакъв нов и модерен начин на младите, които все по-трудно възприемат информация, особено историческа. Графитите са вид изкуство. Има много добри. Виждал съм арт инсталации, които са едно към едно с негов портрет. Това е похвално, стига да не се прекалява и да се слагат някакви ярки цветове, които не отиват на една такава епоха. 

- До някаква степен сте последвал призванието му, тъй като сте журналист. Предстоят изпитите по журналистика, каква тема бихте задал на бъдещите си млади колеги?

- Ще обвържа темата с Христо Ботйов, който и до днес остава ненадминат като стил на писане журналист, публицист, поет. Ако имах възможност, бих задал следната тема на колегите: „Журналистиката като инструмент за революция“.

- Кое е любимото Ви Ботйово стихотворение?

- Всичките 20. От дете обаче - „Хаджи Димитър“. Никога не може да бъде клише за любимо Ботйово стихотворение. Разбира се, харесвам и цялата му публицистика. 

- Днес, в 12 ч., когато сирените прозвучаха в рамките на 2 минути, какво наблюдавахте?

- Тъжно е, че на много места съм бил през годините и ми прави лошо впечатление, че в 12 ч., когато България трябва да замълчи и спре за 2 минути, някои хора не го правят. Не смятам, че за 2 минути можем да стигнем по-далеч там, за където сме тръгнали отколкото, ако се вслушаме в тази сирена и си спомним за историята. Държава без национална идентичност и непознаваща историята си, няма бъдеще. Иначе в този момент стомахът ми се преобръща и се чувствам горд. Все пак в 12 ч. много хора спазват това да застанат и да не мърдат. Въпросът е - те разбират ли защо и колко е важно да се стори, или това се прави, за да не си от тези, които продължават по пътя си. Хубаво е на дати, като днешната, да оставим високопарните фрази и да поговорим за тях, като хора, които преди 149 години тръгнаха и оставиха мило и драго, оставиха другите си мечти, защото те са гиганти, герои, но преди всичко са хора, оставили най-скъпото си за свободата и независимостта на България.

 

Интервю на Анита Иванова