Българското правителство мълчи за срещата "Тръмп–Путин" в Аляска. Не че няма какво да каже – просто няма кой да му подскаже.
София е в режим на чакалня: първо Макрон, после Мерц и Стармър , накрая някой от Брюксел ще пусне готовото съобщение, което тук ще обявят за „твърда национална позиция“.
Нашата външна политика отдавна е класна стая, в която България е прилежният ученик с празен лист, унизително чакащ да препише домашното от „големите“.
Днес темата е Аляска, утре Киев, вдругиден може да е Пекин. Все едно: важно е да не сбъркаме запетайките, че да не ни се скарат началниците.
Докато Тръмп постила червени килими за Путин, обещава визита в Москва и се обявява за „партньорство“, а Киев брои жертвите от войната, в София единствената стратегия е: „Да видим какво ще кажат другите...“
Когато другите вече кажат, ние ще повторим, но с една седмица закъснение и с гордото изявление, че „България заема ясна и последователна позиция“.
Това не е позиция – това е ехо. Ехо, което никой не слуша.
Ако продължаваме така, рискуваме да изглеждаме не като държава в ЕС и НАТО, а като евтин Кол център за чужди столици, послушно повтарящ фрази, които дори не разбира.
Когато един ден България ще трябва спешно да вземе решение, без готово домашно за преписване, тогава ще видим колко куха, зависима и продажна е софийската „дипломация“.
Държава, която винаги чака първо да чуе чуждото мнение, губи правото да има свое.
Няма коментари:
Публикуване на коментар