Иде един ден разсилният и ми носи повиквателна за запас - Тодор Добрев Комсалски, явете се на тази и тази дата того в осем сутринта в Девети пехотен полк в гр. Пловдив.
Събрах си багажа и се явих. Мислех, че по Беломорието или в Сърбия ще ни пращат, то друго било. Ловни роти правят, шумкари да гоним.
Аз с политика не съм се захващал, на война не съм ходил, ако войниклък да съм служил. Ходиха батковците ми, щото аз бях малък. Най-малкият от тях тъкмо отиде и го убиха някъде, къде Тутракан. И гроба му не знаем. Инак съм ловджия, ма вълци трепем, лисици за кожи, сърни по Белочерковско, някой заек и това е. Ама човеци!?
Аман, викам, бе хора, не ме вкарвайте в тоз грях! Мълчи и изпълнявай, Комсалски, вика един наперен фелдфебел, щото не е грях враговете и душманите на царството да се трепят, ако ли не, ти царски душманин ставаш! Войска - подчиних се, млъкнах.
Два-три дена обучение, натовариха ни на едни камиони и право в Дермендере в училището. Децата ги бяха разпуснали, та си седяха по къщите, пък училището в казарма обърнали.
И са започна!
Зеха да докарват хора от селата, комунисти били разправят. Едни джелати имаше на държавна служба, те се занимаваха с тях в избата. Ма как пищяха тия хора да знаеш, как викаха! Ни денем, ни нощем мира имаше! Ний се преструваме, че не чуваме, ама чуваме. Ако дремнеш час-два, пак добре. Някои от нашите, все бяхме от селата наоколо, та се знаехме, още първите ден-два се умърлушихме, ама крием, да не ни угади началството. Да знаехме какво ни чака...
На третия-четвъртия ден, зеха да ни карат по Ченгене баир и Манчовото да ги разстрелваме. Поручика ни дръпна една реч, каза, че враговете на Отечеството трябва да се унищожават безмилостно, че нам се таз чест падала, че отличилите се ще бъдат наградени. Десетина от нашите, най-загубените, се зарадваха. За другите к'во да ти кажа? Крива работа. Кога ги изправиха тримата комунисти, първите, пред гроба, дето сами си го изкопаха, аз щях преди тях да умра. Стрелях високо. Ама хората паднаха. Заровихме ги.
После се разговорихме тайно с тия, дето от деца се знаем - и те така стреляли. От дума на дума едни с други, то и от другите села така правели. Човек е, душа носи, нали. Ама пък ония, дето ти викам десетичната серсемина, се увълчиха. Има значи хора, видят ли кръв, увълчват се от вълк повече, все на кръв гледат и на кръв налитат. Захванаха и по избата да слизат, да помагали.
По някой път имаше и неубити по разстрелите. Поручикът ни гледаше лошо, ама сякаш усещаше работите, та не се караше много-много, ама псуваше на майка. Той и фелдфебелът ги доубиваха, вклюваха се и ония, увълчените. Разправяха, някои и с разни ножове и железа ги изтрепали. И с тесли! К'ви хора има ако знаеш, еййй!
Пък един комунист от Дермендере, от Кордовските, усетил, че не е ударен, ама паднал, та го взели за умрял и го закопали, ама плитко, те все плитко ги копаха, та по петляно време се изровил и както бил пребит в избата, повлякъл се посуркал се и баща му го намерил сабахлем при кравите, завил го в талигата с едни черги, нафъргал отгоре един куп гюбре уж да продава, и право в Пловдив през блокадата. Завел го при един доктор, докторът го скрил, излекувал го, и оня на Девети се явил като да е възкръснал.
Ама, чакай сега, до Девети още време има, щото за пролетта ти разправям!
Една сутрин ни строяват и началникът вика тука са шумкарите, тука са враговете на царя и Отечеството, ще ги изловим! И пръснаха ни по Бърда по едни пусии и викат на месо да се стреля и без предупреждение.
Седя на моята си пусия, гаче сърни ще трепем, облачно едно, вали ситно, подухва и цял съм натънал. Тъкмо си направих сушинка да свия една цигара, откъм габраците се изсули едно, я има двайсет години, я не, момиче. Подрипва също кат сърне и държи в ръчичката един пищол. Ма аз не мърдам, белким ма не види. Ма то право в мен припка и се оглежда уплашено едно таквоз. И аз му викам стой. И то се вцепени! И ма гледа стреснати и хич за пищола са не сята!
- Обръщай са и бегай дето ти видят очите! - хем тихичко ѝ думам, та да ма не чуй другата пусия.
То пак ма гледа вцепенено.
- Бягай ма, пиклищино!
- Ти - вика ми - си враг на народа, ти ще ме утрепеш в гръб!
- Ма к'ъв враг съм аз ма!? Бягай, не ма вкарвай в грях, че и двамата изгоряхме! Ни съм та чул, ни съм та видял! Бягай ма!!!
И то усул-усул заднишком, та стигна до читарлъците и щипна нанагоре из честото.
Същия ден изтрепаха пет-шест шумкари. Видях ги - деца. Свалиха ги с едни мулета, голи. Турнаха ги на площада в Дермендере и събраха селото да ги гледа. Едното, момиче беше, водеше един от ония, нашите увълчените, мулето, дето я бяха вързали на него по корем, па току я плясне и вика, че той го бил утрепал и щял да почерпи с наградата. После научих, еврейче било. Ама после! Други се снимаха с изтрепаните деца за спомен. Нали ти казах - всякакви хора има!
Най-накрая на разпуснаха, та си се прибрахме по къщите.
Септември месец, на девети, влянаха руснаците и властта се смени. И ден-два по-късно, пак ни събраха. Сичките! И пак в Дермендере в училището. Гледам и поручикът там, и фелдфебелът, и всичките, и други, дето в други роти бяха, и такива, дето сефте ги виждам, ама цивилни.
И пак са започна - всяка вечер списък поименен, изкарат пет-шест човека и са не връщат повече. С първите отидоха поручикът, фела и някои от увълчените. Явно, някой беше разказал кой, кое и как. После други, трети.
Кога една вечер, слушам, че четат Тодор Добрев Комсалски. Мойто име! Айде, Тошо, викам си, к'вото изяде и изпи, к'вото живя, до тук беше! И излявам.
И нареждат ни в коридора пет-шест човека хубаво да ни видят, преди да ни отведат.
Идват трима - две момчета и една момиче, в средата момичето върви едно наперено такова, на ръкавите турнали по една лента, дето пише "ОФ".
И глей ся! Момичето е оназ, същата пиклищина, дето на Бърда я изгоних да бяга в честото! И я гледам аз и тя ме гледа.
- Ти ли си бе!? - вика ми - Оня от гората, дето тогава...
- Аз съм.
И то са разрева, ама се съвзе бързо, обърса си очите и носа и вика:
- Другари, тази вечер прекратяваме!
Пък един пита що.
- Щото има голямо недуразумение - отговори му тя - и щото тоз човек ми спаси живота, и щото тук няма само врагове на народа!
Та тая пиклищина, га че някакъв началник им беше станала и всички я слушаха.
И виж, начи, к'во нещо! Ей така, на един косъм ни се размина и на мен, и на всички, дето бяхме останали там. Щото онез, дето командваха, дето мъчеха хората в избата и ги трепеха, си заминаха първи, а заедно с тях - и увълчените.
Времена...
ПП: Фактологията и хронологията са спазени в детайли.
По етични съображения е сменено името на разказвача."
*Авторът ме помоли преди време да не го отбелязвам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар