Около 06:00 ч московско време на 24 февруари 2022 г. президентът на Русия Владимир Путин обявява „специална военна операция“, имаща за цел - по негови думи - да „демилитаризира и денацифицира“ Украйна.
Минути по-късно започват ракетни удари по места в цялата страна, включително близо до столицата Киев. Войната продължава вече четири години.
- Утре се навършват четири години от агресията на Русия в Украйна. Войната продължава колкото Великата отечествена, какво постигна Русия досега, господин Кючуков?
- Война и още война - това е състоянието след четири години. С разруха и стотици хиляди жертви от двете страни. Русия спечели територии, които вероятно ще задържи. Но Русия загуби може би най-ценния си политически ресурс, който й даваше руско и рускоезичното население - не само в Украйна, но и в повечето страни от пост-съветското пространство. И формулирайки като цел защитата на неговите права срещу посегателства и ограничения (не винаги неоснователни), тя постигна обратния ефект - неговата допълнителна изолация и маргинализация. Иначе казано - печелейки територии, Русия загуби влияние.
- Да припомним защо и как започна войната? Какви бяха целите на т. нар. Специална военна операция на Русия в Украйна - денацификация... и т. н. Какви от тези цели бяха изпълнени? Промениха ли се те?
- Не. Нещо повече - за да се защити, Украйна се превърна в силно милитаризирана държава и военизирано общество. Като една значителна част от украинското общество допълнително се радикализира.
- Накратко, какъв бе ходът на военните действия през годините - 2022, 2023, 2024, 2025 и досега през 2026-та година? През какви етапи преминаха - настъпление, контранастъпление?
- Може би най-точният отговор на този въпрос се съдържа в промяната на лозунгите, които ние, ЕС, съвместно с Украйна лансирахме: от „война до победа“ (до есента на 2023 г., когато се оказа, че украинското контранастъпление е неуспешно) през „да не позволим Украйна да претърпи поражение“ (при руското настъпление през 2024 г.) и през „мир от позиция на силата“ (през 2025 г., когато стана ясно, че поврат в хода на военните действия в полза на Украйна не може да се очаква) до настоящото „достоен мир“, което замени искането за „справедлив мир“ (което пък имплицитно съдържаше в себе си изтегляне на руските войски, репарации, съд за виновниците и т. н.). За да се стигне до сегашното състояние, когато, почти по Ремарк, констатираме „на фронта нищо ново“ - но това „нищо“ означава едно много притеснително „нещо“: продължаващи жертви и разрушения - както и бавно, но неотклонно руско настъпление.
- Войната при Байдън и войната при Тръмп - прилики и разлики? Променливата позиция на американския президент, телефонните му разговори с Путин и срещата им в Аляска - доведоха ли до нещо съществено?
- Целта е еднаква - американската доминация в света. Инструментариумът обаче е коренно различен. Байдън беше готов да плати цената, за да омаломощи противника - не случайно на даден етап стратегията беше формулирана като война на изтощение. Тръмп иска на него да му плащат, за да продължи да помага на Украйна. Като същевременно разговаря с Путин - като със съперник, но и като с партньор. За оформянето на един нов свят - на силата и силните. Където суверенното равенство между държавите в международните отношения, ненамесата във вътрешните работи, териториалната цялост и националния суверенитет са на практика отменени. И където международните институции се заобикалят, мултилатерализмът е забравен, а международното право се пренебрегва. Тръмп преговаря само със силните - Китай (за икономика и търговия) и Русия (за сигурност). Всички останали са подложени на натиск и шантаж. Това се отнася с пълна сила и за преговорите между САЩ и Русия за Украйна. Като войната е по-скоро фонът, на който се дебатира бъдещата архитектура на глобалния свят. Все по-честите референции и от двете страни към договорености, постигнати в Аляска, дават основание да се направи извода, че срещата Путин-Тръмп съвсем не е била толкова безрезултатна, колкото бе представяна. Става очевидно, че там е дискутирано за сфери на интерес и влияние (не на последно място - за Арктика), за инвестиции, ресурси, енергетика. Вписвайки всичко това в стратегическия интерес на САЩ да пренасочи възможно най-голям икономически, финансов и политически ресурс в борбата за глобално лидерство с Китай, оставяйки в същото време на Европа задачата за сдържане на Русия. Развитие, което определено не е в интерес на Европа, но което ние с ентусиазъм приемаме. Впрочем, Европа се оказва в сложни отношения и с трите основни геополитически сили - САЩ, Китай и Русия, което обаче не я прави автоматично глобален субект, а по-скоро обект на техни интереси и територия на противоборство - включително и чрез предизвикването на вътрешни противоречия.
- През декември м. г. заявихте в интервю за „Труд news“, че и Путин, и Тръмп не бързат да прекратят военните действия в Украйна. Сега Тръмп постави условие до лятото да има споразумение, ще стане ли това?
- За Путин очевидно не времето, а резултатът е важен. Русия нееднократно публично е заявявала, че ако не получи чрез преговори основната си цел - окупация на цялата Донецка област, то тя ще постигне това в хода на военните действия. При Тръмп нещата се промениха - от периода на изчакване и очакване ситуацията на фронта сама да реши въпроса за Донбас (което обаче не се случва толкова бързо), за американския президент времето вече се оказва от водещо значение. И тук на преден план излизат вътрешнополитическите проблеми: през есента предстоят ключови междинни избори за конгреса на САЩ, като Тръмп рискува да загуби сегашното си мнозинство и в двете камари. Затова той иска да влезе в предизборната борба с прекратен конфликт в Украйна - защото иначе непрекъснато ще му бъде напомняно обещанието, че това ще се случи за 24 часа след встъпването му в длъжност. Това от своя страна променя времевата оптика и за Путин - защото за него не по-малко важно от постигането на военните цели е запазването на диалога със САЩ - който Тръмп може да прекъсне в случай на провал на преговорите. А диалогът със САЩ означава за Русия излизане от изолацията и разрушаване на анти-руското единство на Запада.
- Кои страни подкрепят Русия и кои - Украйна?
- Много малко страни по света приемат войната срещу Украйна като начин на решаване на проблемите - и близо три четвърти от членките на ООН гласуваха в Общото събрание за осъждането ù преди три години. Същевременно обаче мнозинството държави от т. нар. Глобален юг, а вече и на запад, настояват за прекратяване на военните действия и прехвърляне на конфликта от военното в политическото поле. И тук се получава едно доста странно изкривяване: страните, искащи преговори и сключване на споразумение се етикетират като про-руски - начело с американския президент. От друга страна вече се наблюдава нарастваща умора от войната и в Европа - не толкова сред правителствата, колкото в европейските общества, и не толкова като антивоенни настроения, а по-скоро като недоволство от последствията от войната и влошаване качеството на живота в самите европейски държави. Което пък води до нарастване на крайнодесните националистически и популистки тенденции и дестабилизира континента.
- Доколко Европа успя да запази своето единство за подкрепата на Украйна?
- Европа, с малки изключения, продължава да бъде достатъчно единна в подкрепата си за Украйна - по принцип. В същото време обаче стават все по-видими поне две разделителни линии: кога и как свършва войната и кой плаща за нейното продължаване. Не малка част от европейските страни, сред тях и лидерите на т. нар. „коалиция на желаещите“, са твърде скептично и критично настроени към течащите в момента преговори, инициирани от САЩ. Аргументирайки се на първо място с нуждата от военни гаранции за сигурност за Украйна - а и за Европа. В този контекст се вписва и изказването на шефа на германското разузнаване, който обоснова необходимостта Украйна да продължи да воюва до 2029-2030 г. за да даде възможност на Европа да се подготви за евентуална мащабна руска агресия срещу континента.
- А как стои въпросът с финансирането?
- Въпросът стана изключително актуален след спиране на помощта от САЩ, като доставките на оръжие за Украйна вече са на търговска основа - заплащани основно от Европа. Като за целта се налага мобилизиране на допълнителни средства. Опитите за използване на замразените над 200 млрд. евро руски активи се оказаха неуспешни: първо, заради липсата на единство в ЕС, основно от страна на Белгия; второ, поради опасенията от загуба на правни искове от страна на Русия; трето, защото САЩ оказаха силен натиск срещу подобно решение. А логиката на подобна американска позиция се крие във факта, че САЩ разглеждат тези активи едва ли не като свои - доколкото в проекто-договора на Тръмп за край на войната те бяха предвидени като съвместни руско-американски инвестиции във възстановяването на Украйна, като печалбата се дели по равно между двете страни. В крайна сметка се стигна до решението за теглене на общ европейски кредит от 90 млрд. евро за Украйна - но отново без постигане на единство: Унгария, Словакия и Чехия заявиха, че няма да участват в неговото гарантиране и погасяване, а Унгария блокира и включването му в бюджета (Многогодишната финансова рамка) на ЕС.
- Преговорите са уж все по-близо до споразумение, 90 процента то е готово, има напредък и... нищо. Докога ще е така?
- Територии и гаранции. Двата ключови въпроса, които засега не намират решение и които блокират постигането на договореност. Извън формулата „де юре и де факто“, която вероятно ще бъде приложена към териториалните въпроси (Русия запазва фактическия контрол върху окупираните области, но те не са признати юридически за руски) остава въпросът за неокупираната част на Донецка област, която Русия настоява да ù бъде предадена. Засега се работи върху формулировката „демилитаризирана зона“, но разминаванията относно практическата уредба остават големи. Заявката, че САЩ са готови да предоставят на Украйна следвоенни гаранции, подобни на чл. 5 от Устава на НАТО, е сериозна стъпка към намиране на решение по този въпрос - въпреки че Русия още не е дала съгласие за подобен вариант. Остават обаче намеренията на „коалицията на желаещите“ да разположи свои войски на територията на Украйна - което е неприемливо за Русия.
Не по-малко важен е и въпросът за „следващия ден“ след спиране на бойните действия. Нова студена война - това изглежда най-вероятният сценарий. При това по-рискова от „оригиналната“. Защото отсъства дори минимална степен на взаимно доверие, на готовност и желание за какъвто и да било диалог. А в такива условия всеки случаен инцидент или целенасочена провокация могат да подпалят нова, още по-мащабна война в Европа.
- Условията на Русия и условията на Украйна - никой не отстъпва, но всички изглеждат уморени от тази война. Ще се стигне ли до споразумение или конфликтът ще пламне с нова сила?
- Украйна е изправена пред изключително тежък избор: между безкрайна война и лош, бих казал империалистически мир (защото той до голяма степен е изработен чрез преговори между САЩ и Русия). При това с всеки изминал ден условията - а и руските претенции - стават все по-неблагоприятни. Като тук вероятно президентът Зеленски ще влезе в ролята на необходимия грешник: ако се съгласи с предлаганите условия той ще бъде обвиняван, че е предал украински територии, ако ги отхвърли - за това, че е продължил войната с още човешки жертви. Впрочем, въпросът за политическата отговорност излиза все повече на преден план в Украйна. Практическите измерения се концентрират в две идеи: за избори и за референдум. И двете - достатъчно спорни. Провеждането на избори по време на война и евентуална смяна на властта крие сериозни рискове за организацията на военните действия от Украйна. А поставянето на гласуване в референдум на евентуално мирно споразумение, особено ако въпросът бъде формулиран не дали да се прекрати войната, а като избор дали да се отстъпят украински територии на Русия, на практика ще означава не просто продължаване на войната, а и ще затвори възможността изобщо да се постигне мирно споразумение. Защото едва ли може да се очаква украинците да подкрепят загубата на Донбас - независимо, че в продължение на повече от година всички социологически проучвания в страната сочат над 70% подкрепа за сключване на мирно споразумение. Като и при избори, и при референдум се появяват проблемите с гласуването на тези между 6 и 8 милиона украински граждани зад граница, както и за тези от окупираните от Русия територии.
Нашият гост
Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета “Джорджтаун” във Вашингтон. От 1996 г. до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет. От 2005 г. до 2007 г. е зам.-министър на външните работи. В средата на 2009 г. става посланик в Лондон. Владее английски, руски, румънски, френски, италиански. Сега е директор на Института за икономика и международни отношения.
Интервю на Тодор Токин, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар