Операция „Епщайн“

Аферата нанесе удар по всички ценности, с които се гордееха западните общества

 

Скандалната история „Епщайн“ на пристъпи продължава да припламва и затихва в публичното пространство. 

Несъмнени са опитите да бъде потулена, напъхана дълбоко под масата с нови сензационни разкрития и стресиращи новини. Но тя пак изплува и боде очите. Разрушителният ù заряд се оказва твърде силен, всяко ново разкритие не захлупва историята, а я разширява. Вместо за финален епизод се получава усещане за многосерийност. Показателно само по себе си.

В публичното пространство циркулират различни версии - от строго установени факти до крайни спекулации. След като се отсее зърното от плявата, пак остава предостатъчно - съществувала е замъглена зона на престъпна близост между власт, богатство и безнаказаност, която не е принадлежала на една партия или една държава.

Осъденият за тежки криминални престъпления Епщайн е имал огромна неформална власт и влияние. Списъкът от негови контакти се чете като социална карта на глобалния елит. В него няма идеологическа логика, но има принадлежност към кръг, където политическите различия изглеждат второстепенни поне на пръв поглед.

Публиката вече не възприема случая като изолирано престъпление, а като прозорец към среда, която винаги е оставала скрита. Постепенно се очертава картина на свят, в който социалните, политическите и икономическите върхове не са чак толкова разединени. Разкритията покрай деянията на Джефри Епщайн ярко показват степента на разложението на западните елити.

Имена от различни партии, държави и институции се оказват в здрави неформални контакти чрез тлъсти взаимни услуги, изгоден достъп и влияние - политически просветените го знаеха отдавна. Покрай тази криминална афера заизскачаха образи на извратеняци, насилвачи и почитатели на тъмни сили, някои от които с пределно отблъскващ морално-психологически облик.

В предаването Redacted News бившият водещ на Fox News Клейтън Морис изнесе потресаващи данни от документи. Сред тях имейли за поръчкови изтезания на деца и доказателства за медийно съучастие на водещи американски журналисти.

„Знаем със сигурност, че Министерството на правосъдието крие клипове с изтезания на деца, снимки и всякакви други доказателства, свързани с изнасилвания, мъчения и убийства на деца, и педофилия... дали Епщайн е бил агент на Мосад. Мисля, че неговата роля е била много по-голяма. Мисля, че ще видим още данни за влиянието на Епстийн през Израел в много страни по света.“ 

Освен свърталище за гнусни забави теренът на Епщейн е бил и удобно място за конспиративни срещи на лица от тайни мрежи за политическо влияние и сенчести бизнес сделки. Тъкър Карлсън разкрива връзките на Епщайн с израелското разузнаване и ЦРУ, посочва, че убийството му в затвора е било умишлено прикрито.

В САЩ е засегната почти всяка политическа група, двете големи партии, важни институции. Засегнати са също европейски монархически домове, много видни европейски политици. Точно това прави скандала толкова разрушителен.

Най-дълбокият въпрос е: какво всъщност показва този скандал - престъпление или устройство на властта? А дали свърталището му не е било част от онова Вашингтонско блато, което преди време Доналд Тръмп се заканваше да пресуши? Дали Случаят или Аферата не са всъщност Операцията „Епщайн“ за ликвидиране поне на част от жабозмиярника?

Най-често ползваното обяснение за всяка воняща афера е да бъде сведена до една или няколко личности. Обществото понякога има нужда от чудовище, защото то е единично - може да бъде осъдено, заклеймено, разпънато и забравено. Този случай обаче не изглежда като отклонение от нормата, а като възможност, позволена от самата регламентираща и контролираща спазването на правилата структура.

А има още много материал за отваряне, при това президентът е разпоредил да се направи! Знае се за около 6 млн. документи, сред тях хиляди клипове и снимки, но са публикувани само около 3 млн. Заплашващи с разклащане на американски институти и предстоящи огромни сътресения там и в Европа. В Лондон вървят с пълна сила, в САЩ пак заговориха за гражданска война. Типично време, когато управниците в големи държави лесно решават да започнат и големи войни.

Там, където парите, властта и информацията се пресичат, възникват отношения извън обичайния морален контрол. Нанесен е удар по всички ценности, с които се гордееха западните общества. Не се вижда какво пречистване да се приложи, какви акции има смисъл да се проведат, че американското общество да си каже, че за него има търпимо общо бъдеще.

Най-често реакциите към подобни разкрития се движат между две крайности - пълно отрицание или грандиозна конспирация. Между тях обаче стои по-проста хипотеза - всяка система създава механизми за самосъхранение. Колкото по-високо е нивото на влияние, толкова по-силна е защитата му. Парадоксално големите разобличения едновременно подкопават и стабилизират.

Подкопават, защото потвърждават подозренията на обществото. Стабилизират, защото показват, че все пак част от истината е допусната до публичност. Системите рядко се разрушават отвън; те се пренареждат отвътре. При ограничените скандали се получава своеобразен баланс - достатъчно разкритие, за да няма взрив с достатъчно неяснота, за да се отлага края.

„Прочистване на елитите“ в политиката, всъщност често се реализира по подобие на „пускането на кръв“ в мафиите една част от тях жертва друга част, за да пребъде цялото. Така би изглеждала операцията „Епщайн“, ако сегашната власт в Белия дом контролира „пресушаването на блатото“. Все нещо от доверието в системата би останало в главите на гражданите, за да се доразрушава постепенно.

Изглежда това е актуалният сценарий. Вместо окончателна истина да се предложи приемлива версия - удобна, временна, политически изгодна. Скандалът да се превърна в процес на управление, а не в изключение. И да приключи не с присъда, а с изчерпване на вниманието.

Рибата се вмирисва от главата, държавата - от елита си, скандалът „Епщайн“ е красноречив.

Във време на най-голямата политическа промяна след Студената война живеем. В епохата след доверието. В която институциите функционират по инерция, избори се провеждат, решения се изпълняват. Обаче вътрешното убеждение, че редът е един за всички, ускорено отслабва. Хората, които спазват правилата, защото трябва, уважават ценностите, защото вярват в тях, стават все по-малко. Гражданите формално участват, но вътрешно се дистанцират.

В западните общества няма градивни цели, липсват здрави мотиви за пътуване в бъдещето. Цари идейна празнота, витае духовна пустош. Това насърчава нихилистични нагласи и самоунищожителни настроения. Не гняв и протест, а ирония и умора с усещане за безизходица постепенно обхваща обществата. Публичният разговор се измества от фактите към принадлежността, политиката се превръща в управление на настроения, а не на принципи.

Най-големият риск не е сривът, а привикването. Може да се живее дълго без ентусиазъм, но е трудно без смисъл. Институциите могат да оцелеят и без доверие, но не и цивилизациите. Защото доверието не е морална украса на системата, а нейното гориво. А ред, който не се приема, рано или късно се заменя.

Случаят „Епщайн“ най-вероятно ще донесе големи промени в САЩ и Западна Европа. По-млади и радикални политици несъмнено ще се възползват във вътрешнопартийните борби. Може да затихне и по-безболезнено, но неговото значение няма да приключи с оправдание. Ще остане знак за епоха, в която обществото вече не пита само кой е виновен, а дали още е възможно да се вярва.

Д-р Илия Илиев, "Труд"