Бяха времена, когато на тренировките на някои български футболни отбори ходеха повече зрители, отколкото в наши дни на мачове от елитната ни efbet лига. Наистина имаше такива времена.
Разбира се, това бяха и дните, в които имаше какво да видиш, ако идеш да гледаш тренировката на любимия отбор.
А сега си представете, че този отбор - професионален, без значение от името, след заниманието покани 11 от най-физически добре сложените привърженици и им каже: "Да направим едно мачле на големия терен, със съдия и всички правила".
Горе-долу това направи националният отбор на България днес, играейки двубой от т.нар. "Серии на ФИФА" срещу Соломоновите острови. Цялото ни уважение към момчетата от противниковия отбор, но те - сравнени с който и да е европейски състав, дори тези на Гибралтар и Сан Марино, са ниво точно на състав от "най-добрите в махалата".
И логично - получава се някакъв резултат от хокея на лед като 10:2. Не че някой го топли или интересува. В този мач българските футболисти не изхабиха енергия и не се натовариха дори като за тренировка в клубните си отбори. И идва въпросът:
Защо беше нужно да пътуват тези играчи над 10 000 километра, за да играят в този двубой?
И изобщо - въпросът не е нито към футболисти, нито към треньорите и селекционера Александър Димитров. Те със сигурност искат да събират възможно най-често възможно най-много футболисти на лагери, за да се създаде някаква комуникация, отношения, навици и група, която да стане основа на силен отбор. Искат и мачове да играем. Но такива ли?
Какъв е смисълът да ходи българският национален отбор на това турне, което е - без преувеличение, "социална програма на отбори в неравностойно положение"?
И ако за Соломоновите острови мачовете са великолепен опит, истинско сверяване на часовника, както гласи клишето, за нашите е направо убийствено пътуване за мач без никакъв смисъл.
Та да питаме БФС: Наистина ли видяхте някакви ползи от това пътуване и мачовете в Индонезия?
Защото ако в тези две седмици, така или иначе отредени за пауза на националните отбори, бяхте организирали два приятелски двубоя с грандове от Балканите - например Стяуа и Цървена звезда, които да дойдат в София макар и без националите си, щеше да има по-голям смисъл.
Да пуснете два различни състава, да се включат в първия мач легионерите, след което да ги освободим да се приберат по клубовете за втория. Да пуснете вход от 4-5 евро за билет на Националния стадион, а децата да влизат без пари. И така, може би хора като Десподов и Груев биха дошли за по едно полувреме или за първия двубой, защото нямаше да пътуват 10 000 километра.
А хората биха проявили интерес да ги видят в центъра на София на терена.
Да кажем, че сръбските и румънските грандове ни откажат - макар да няма реална причина да мислим, че биха го направили.
Дори импровизиран мач между легионерите и националите от вътрешното първенство е по-смислен спортно-технически от това да се пътува през целия свят с всички проблеми с адаптация, сън, климат, а накрая да се играе срещу момчета, които са много далеч от професионалното ниво на футбола.
Само за десерт на тези коментарни думи. Ето как обясни ФИФА идеята да създаде това странно нещо, наречено "Серии на ФИФА". Ясно е - то е за тези, които нямат допирни точки с баражи, а и контроли явно трудно си организират, защото доста такива се играят тези дни по света. Тези, с които никой не иска да играе, един вид.
"Идеята е да се отключи потенциалът за развитие на играчи, треньори и фенове, като същевременно се насърчава универсалността и широкото разнообразие на футбола чрез смислени мачове." Това е официалната трактовка и етикет, който ФИФА залепи на "сериите".
Отключване на потенциал? Смислени мачове...? Моля ви.
Динко Гоцев, Corner.dir.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар