Вече знаем, че преминаването към еврото било „успешно“ и България се е настанила „в сърцето на Европа“.
„Дотук добре“, казал един партизанин, оцелял в битката, в която загива неговият брат. Това е съвременен анекдот, но той напълно коректно може да се приложи към цялата ни история от Априлското въстание до днешния ден. Настаняването „в сърцето на Европа“ за едни е добре, за други – не. Но главното е, че би трябвало да сме наясно какво е „Европа“, за да знаем какво правим и накъде отиваме.
Естествено е, че има различно мислене за Европейския съюз, както и за всяка власт, откакто свят светува. Вътре в обсега на една власт винаги има две интерпретации на „общата“ идеология, следователно, две обособени групи. През модерната епоха те имат своето политическо представителство.
Авторът на настоящия текст се причислява към групата на тези, които мислят „демократичния“ Европейски съюз като модерен вариант на Свещената Римска империя на германската нация. Ще развия този момент накратко. За разлика от своя исторически прототип ЕС е по-силно централизирана олигархично-бюрократична суперструктура. На „имперско“ равнище се разпорежда аристократичен по своя исторически генезис и интимно светоусещане елит. Тази суперструктура е матрицата на стоящите по-надолу в йерархията провинциални олигархии, функциониращи в различни по територия и ресурси , а оттук – и по степен на автономия - неофеодални властови единици. Някои от тях са почти суверенни /като някогашното Кралство Бранденбург-Прусия/; други са напълно лишени от суверенитет /като днешната република България/. Смесвам времената, защото по-нататъшния анализ няма да бъде хронологично-политически, а системно-идеологически.
Идеологията на ЕС, сведена до пропагандна реторика и специализирания бюрократичен език на нейната документация е „демократична“, с акцент върху „свободата“ в известната формулировка за „свободното движение на хора, стоки и капитали“. Силният акцент върху „свободата“ в един по начало икономически съюз е премислено постулиран, за да бъде използван против всяка съпротива срещу безконтролната бюрократична власт, която ще бъде квалифицирана като „заплаха за свободата“. Иначе „свободата“ на практика се реализира като права, например, като гарантирано право на свобода на словото, като недопускане на никакви форми на цензура, „канселиране“ на „руски дискурси“ и пр.
„Европа“ има много богат опит във властването „у дома“ и по света. Тя ползва целия този опит без значение дали е „ляв“ или „десен“. През модерната епоха базов пропаганден образ, както бе казано, е този на „свободата“. Якобинците го използват оптимално - като субстанциализират Свободата, /така я изписват, с главна буква/, те я превръщат в квази-божество, което задвижва гилотината. На което мадам Ролан реагира на ешафода с възклицанието: „О, Свобода, какви престъпления са извършвани в твоето име!“
През следващия XIX в. нарастват демократичните настроения. И „десните“, по-точно, консерваторите не могат да удържат властта, ако не използват в пропагандата си демократична реторика и не приемат демократични реформи, каквато е избирателната реформа. Това се наблюдава най-добре в Англия. През 1866 г. либералите, водени от Палмерстън и младия Гладстон подготвят проект за избирателна реформа. Но не успяват да я представят и да агитират за нея, защото първият умира. Консерваторите на Дерби не отхвърлят проекта, защото разбират, че разширяването на електоралната база ще включи и много работници с консервативни нагласи. На фона на масови митинги в Лондон и провинцията, Дизраели дори обещава, че ще представи един „изключително либерален“ проект за избирателен закон. Самият той обаче е не само аристократ, макар и не потомствен, а и расист. Известна е неговата мисъл: “Че расата решава всичко в човешките работи, това е просто факт, най-забележителният, най-общият факт, който философията някога е провъзгласявала. Расата е всичко: литературата, науката, изкуството, с една дума цивилизацията зависи от нея.“ По-краткия й вариант в „Танкред“ гласи: „Расата е всичко; няма друга истина“.
„Поради това консервативно настроените политически партии – пише Роберт Михелс, авторът на концепцията за „железният закон на олигархията“ – които инстинктивно и искрено почитат аристократическата избраност, се трансформират от клики в народни партии. Убеждението, че само масите могат да помогнат за възстановяването на старата аристокрация до първоначалната ѝ чистота и да разрушат демократичния режим, превръща поддръжниците на консерватизма в демократи…“
Обръщам внимание на читателя върху точната прогноза на Михелс – десните „клики“ в Европейския парламент днес са обединени в „Народна партия“!
През XIX в. консерваторите – дори английските – публично демонстрират, че уважават страданията на народа, на работниците, причинявани им от „демократичния капитал“; че ще помогнат за разширяване влиянието на профсъюзите в замяна на съдействие за връщането им на власт, когато я загубят.
„Демокрацията трябва да бъде унищожена чрез демократично решение на народа – казва Михелс - Демократичният път е единственият път към нова власт, достъпен за свалената аристокрация…Аристокрацията не запазва политическата си власт чрез парламентаризма. За да задържи юздите на политическата власт над държавата /поне в повечето монархии/, тя не се нуждае от парламентарно мнозинство. Но за да се ползва с уважение, тя трябва да бъде представена в парламента, поне за декоративни цели, за да спечели общественото благоволение. За да постигне акта си на присъствие в парламента, тя следователно има само една възможност: да излезе на изборната арена и да симулира демократични жестове, обръщайки се към селяните и земеделските работници като към другари... Така аристократът се чувства задължен да се кандидатира за парламента, воден от принципи, в които не вярва и които дълбоко презира.“
Не е нова истина това, че за онези, които притежават реалните властови ресурси и контролират всякакви мрежи днес, парламентът е нужен само като фасада. За да се влезе в него, е нужна подходяща „акустична маска“, според израза на австрийския журналист от 20-те и 30-те години на XX в. Карл Краус. По това време Хитлер влиза в партия която се нарича Германска работническа партия по решение на нейните основатели. По времето, когато Хитлер отговаря за пропагандата в тази партия, тя е преименувана на НСГРП – Националсоциалистическа германска работническа партия. Определението „работническа“ остава и нацистите маршируват по улиците на Мюнхен под звуците на военни и дори на революционни маршове на германското работническо движение, включително на Интернационала! А през 1933 г. 1 май става нацистки празник.
Хитлер избягва да дава отговор на въпроса как НСГРП ще дойде на власт, за да осъществи своята програма за изграждането на „Третия райх – по пътя на демократичните избори или чрез преврат. Но явно е искал да „подобри“ успеха на Мусолини. Само че първият му такъв опит се проваля /“Биреният пуч“/. След изборите през 1933 г. Хитлер уверява Франц фон Папен, че ще управлява в коалиция с католическия Център. Но след като се сдобива с извънредните пълномощия благодарение на Центъра и Баварската народна партия, напълно игнорира и фон Папен, и Народната партия: нацистите вече са се изкатерили по „демократичната“ стълба до основните лостове на властта; и са получили неограничени възможности за медийна пропаганда, адресирана не само към собствените граждани, но и към „петата колона“ във всички европейски държави. На един от нацистките конгреси той казва: „Пропагандата ни помага да вземем властта. Пропагандата ни помага да удържим властта. Пропагандата ще ни помогне да завоюваме целия свят“.
Посредством пропагандата, демокрацията е унищожена с „демократичното решение на народа“, точно както казва Михелс.
Тук искам тук да подчертая, че масираното нахлуване на НПО-та и други чужди агенти у нас е обосновано с това, че ще ни учат на „демокрация“. Но само животните ги учат, тоест, дресират; хората са се учили сами от опита си, практически и познавателен, ако са чакали извънземните да ги учат, не биха оцелели.
А опитът ни ясно показва, че „демократите“ системно ни лишаваха от суверенитет, стъпка по стъпка; че „свободолюбците“ упражняват тежък контрол като приписват „контрола“ на други. /Тази дума като пропаганден инструмент я въведоха даже и в български учебници по история, което показах тук в моята статия под заглавие „Няма шипков мармалад за западните надзорници“/.
Днес „демократите“ в европейска Германия не казват: „Ние мразим руснаците, защото с цената на огромни жертви спряха престъпленията на нашия расистки национализъм, в който въвлякохме и почти всички европейските държави. Нашата гузна съвест все още търси морална реабилитация“. А ето какво излиза от устата на Фридрих Мерц: „Това, което Путин се опитва да направи, не е само разширяване на Русия на запад, а опит да унищожи това, което може да се утвърди като демокрация и върховенство на закона на неговата граница“.
Няколко дни по-късно той показа, че е произнесъл едно от антируските пропагандни клишета, а самият той, като добър германец вярва в правото на „висшата раса“ да убива „превантивно“: „Мерц отказа да коментира статута на атаките над Иран в международното право – пишат в „Свободна Европа. - “Сега не е моментът да поучаваме нашите партньори и съюзници. Въпреки нашите съмнения, ние споделяме много от техните цели”, каза той.“
А откъде идва самочувствието, което демонстрират българските „европейци“, след като не са потомствени аристократи или „висша раса“? Основният ресурс за кариера и власт в най-бедната страна от ЕС, повече от всякога е обслужването на пропагандната машина. Назначените на тази „позиция“ просто усвояват идеологически език, изтъкан с клишетата „демокрация“, „свобода“, „права на човека“, „евроатлантически ценности“ и пр. По-възрастните са тренирани за това още при предишния режим. По-младите усвояват копи-пействането още в училище, чрез т.нар. „доклади“. Това е само реторическо уподобяване на „Европа“ като нормативно понятие /метонимия/, в най-добрия случай – резоньорство. Но и едните, и другите се преживяват като въплъщение на тези „висши ценности“. Така България дава своя принос към социално-психологическата наука, предоставяйки индивидуален случай, който плътно се доближава, почти се припокрива с идеално-типичното понятие „автосугестивна пропаганда“.
Има две пропагандни клишета, които „европейците“ повтарят непрекъснато по рецептата на Гьобелс - „териториалната цялост на Украйна“ и произтичащата от него „непредизвикана руска агресия“. С тях те се пренасят отвъд уподобяването – в идиотизма. Идиоти наричам онези българи и българки, които отказват да възприемат казаното им на родния ни език. Стотици пъти им е казвано, че границите на бившата УССР, определени от Червената армия на Троцки и конституционното творчество на Ленин не са етнически; че в тези граници живееха над 11 млн. руснаци, които имат своите човешки права и право на самоопределение; и че войната започна през 2014 г. с убийствата на руснаци и руски деца. Но идиотът си е идиот: той блещи очи и плюе. Такава е възложена ролята му в политическия театър, в който актьорите, дресирани по „имперски“ сценарии – това е „задкулисието“! – се преживяват като „висша класа“.
Самочувствието на „висша класа“ демонстрира преди всичко т.нар. „градска десница“. Собствената тежест и роля на „градската десница“ в „европейската“ политика е колкото тази на къртиците при земетресенията. Но за сметка на това, през годините им бяха предоставяни стотици милиони, за да предизвикат политическо земетресение в собствената си страна като постепенно подкопават фундамента на нацията чрез ерозиране/фрагментиране на културната идентичност. Правят го по всякакви начини, включително със „социологически проучвания“ като това на „Тренд“, публикувано в „Гласове“. Трендът на „Тренд“ е отдавна известен и елементарен: предопределят отговорите на своите респонденти чрез целенасочено формулирани въпроси. Например, разделят „традиции“ и „православие“ като два различни показателя. Но не пише ли в конституцията, че източноправославното вероизповедание е „традиционна религия в Република България“?...
Но и това конституционно постановление е остаряло и неточно. Според съвременните теории за нацията, православието е базов елемент на културно-националната идентичност. При поляците това е католицизмът, в такъв смисъл Кшищоф Зануси казва: “Поляците не са славяни, те са католици“. При нас същата по смисъл дефиниция, но по-разгърната и много по-ясна дава акад. Иван Дуйчев: „В Средновековието, при отсъствието на народностно чувство, вярата и, на второ място, езикът /подч. от мен – А.К./ са представяли истинските звена на народностното и държавното единство. В един от първобългарските езически надписи разграничението между ромеи и първобългари е дадено чрез посочване на различието по вяра: ромеите са християни, на които се противопоставят езичниците първобългари. В средновековните наши езикови паметници думата ḽзџкъ означава не само «език» «реч», но в повечето случаи «народ». Единството на вярата — по-вярно изповеданието на православието /подч. от мен – А.К./ — е обезпечавало истинското духовно единство в държавата.“ Иван Дуйчев – „Държава и църква през Средновековието“, https://electronic-library.org/articles/Article_0264.html
Обвързването на „колективната културна идентичност“ /А. Смит/ с модерните принципи на политическо организиране прави държавата-нация: тя не резултат от самоидентификацията на българите с триглавата ламя или с името Авитохол, появило се в научното поле в средата на XIX в. и което изобщо нямаше да се появи, ако Именникът на българските князе /така е според оригинала/ не беше съхранен в руски архиви. Това име не се споменава в никой друг документ!
Днес само платените пропагандисти говорят за демокрация, повечето хора виждат ясно, че такава няма. През последните години световната олигархия, към която принадлежи „Европа“, се разголи напълно и се видя, че това е клептокрация, която първо бомбардира, после краде – суверенитет, територии и ресурси. Доскоро интимните намерения на клептократите бяха прикривани с предварително разработена и апробирана пропаганда, която да представи „Америка като герой“.
Дори Хитлер се бе постарал да облече германски войници в полски униформи, за да извърши провокацията „Глайвиц“. А тук един файтон хора, самоупълномощили се за наместници на своя старозаветен бог и неговия пророк – долара - вземат решение да бомбардират суверенна държава, като за начало убиват „превантивно“ сто и петдесет деца. Мюсюлманите околовръст, включително султан Ердоган – барабар Петко с мъжете - се кръстят и плюят в пазвите си, а европейските „демократи“, осъдиха нападнатата страна.
В тази ситуация българската „градска десница“ за пореден път потвърждава, че Чърчил е бил прав, когато по време на ВСВ е оприличил политиците от тогавашната „царска десница“ на ония животни, които клечат в полумрака и чакат едното голямо животно да повали другото, за да се доберат след неговия пир до огризките. Чърчил прави това на 19 октомври 1943 г., когато обявява решението си България да бъде бомбардирана...
Това е положението – и ние, и т.нар. „човечество“ успешно преминаваме от самоунижение към самоунищожение.
Александър Кертин, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар