На 19 април българският избирател произведе смайващ резултат. “Прогресивна България” (ПБ) на Румен Радев получи 44.6% от мандатите в 52-рото Народно събрание, или 131 депутати. Очаквана победа, но не и с такъв стъписващ резултат. Дори и за социолозите, които този път би било некоректно да бъдат по навик замервани с развалени домати.
Създаде се критична маса от отрицателни за клиентелите от сглобките фактори, които ги оформиха за огромния процент избиратели като тяхна обща омразна котерия. Наред с кризисен коктейл, забъркан от едновременно действащи обективни обстоятелства, предизвикващи икономическа, политическа и социално-психологическа нестабилност, болезнено тревожна за българите. В резултат масовото отрицание на безпринципно и безплодно сглобяващите се досега клиентели се преобразува в масово гласоподаване за небивалицата ПБ на Румен Радев.
В навечерието на избори едновременно долетяха твърде много „черни лебеди“, така и най-прилежното измерване изостава от политическата реалност. В един момент за огромна част от обществото иначе различните партии на сглобката се сляха в една обща, самодоволна и омразна котерия. Тъкмо това е първата истина за тези избори. Вотът за Радев бе преди всичко наказателен. Масовото гласуване за ПБ не е плод на възторжена вяра, че още утре започва епоха на велики реформи, справедливост и възмездие.
В „Клиентелите на никакъвците пред банкрут“ на 05.12.2025 „Труд news“ писа: „На досадилото „Няма друг начин“ на елита протестите изкрещяха „Така повече не може!“... Обединената клиентела е по-мощна от държавата, но тя е по-слаба от обществото. Протестите не са инцидент, а резултат от 30 години модел без корени в обществото.“
Мнозинството в обществото, българските граждани разгромно победиха обилно възползващите се от лъжовното „Няма друг начин“. Радев се възползва от благоприятно долетелите „черни лебеди“, но и от изгодното си фиксиране като главен противник на т. нар. статукво, станало отвратително с делата и измамите си за мнозинството избиратели. Щом кликата го сочи за свой враг, значи за отричащите ги е съюзник! Врагът на моя враг е мой приятел, казано иначе.
При предишните две предизборни президентски кампании срещу кандидата Румен Радев силната тогава ГЕРБ издигна очевидно неизбираеми кандидати. Тогава мнозина се направиха, че не виждат, че под привидното ожесточение между уж враждуващи партии и политици прозира подмолна политическа сделка.
И сега на Радев в известен смисъл му отварят път не защото го мразят или обичат. А защото властта, пред която е изправена България, вече не е толкова апетитна плячка, колкото е тежест. Тя е сметка, риск. Тя е власт в момент на натрупани и трудно разрешими проблеми. А за опитен политически играч понякога най-умният ход е не да държи всяка цена фронта, а да се дръпне половин крачка назад и да гледа как друг обира пораженията.
Разбира се, това не отнема личната заслуга на Радев. Той привлече не само собствени симпатизанти, а и големи преливания от други партии, включително от среди, които иначе трудно биха застанали една до друга. Не става дума просто за партийно прегрупиране, а за масово обществено отхвърляне на целия досегашен модел на управление. Но тъкмо тук е и клопката. Наказателният вот дава голяма сила, ала рядко дава стабилно време.
Спечели без мощна вълна от масови очаквания, че е обречен да извърши радикални реформи, велики управленски дела и ще накаже грешниците и възмезди несправедливо ощетените. Към основния наказателен мотив за гласуването в негова полза добре се долавя и другият - дано свършиш нещо полезно за държавицата и покрай него нещо добро за нас. Дано!
Състезанието за парламента е между партии, а ПБ е само едно намерение. Без зад гърба си да имаш добре изградена и нееднократно проверена партийна машина няма да се получи успешно и продължително управление. Радев спечели внушително, но не победи нито часовника, нито кадровата суша, нито опасно стесненото поле на държавните финанси.
Първо - времето. Политически Радев е принуден да бърза. Такъв резултат не дава отсрочка, а я съкращава. Хората няма да слушат дълго кой какво е наследил, кой какво е развалил, кой какви мини е заложил по пътя. Огромната победа произвежда силно очакване за полезни действия. Не непременно за чудеса, но поне за видими знаци, че посоката се обръща, че нещата няма да продължат по същия гнил начин.
Институционално Радев може да действа единствено бавно. Държавната машина е затлачена, разядена от зависимости, навици, страхове, чиновнически инстинкт за самосъхранение, партийни мрежи и вътрешни саботажи. Властта може да бъде спечелена бързо, но не и овладяна бързо. Това е първата голяма клопка пред новия победител.
Втората са силите, тоест кадрите. Тук проблемът е още по-тежък. Лесно е да се обещае, че ще бъдат разчистени хората на олигархията, зависимите фигури, паразитните назначения, партийните „бацили“ и калинки и всякакви случайници. А с кого ще ги смениш? Къде ти е кадровият резерв? С кои подготвени, почтени, устойчиви и работоспособни хора? България отдавна страда не само от лоши кадри, а и от недостиг на просто читави. Кадровата оскъдица е една от големите катастрофи на прехода.
Ако Радев не успее да осигури достатъчно сериозни хора за изпълнителната власт, за регулаторите, за агенциите, за областните структури, за големите публични системи, твърде бързо ще започне да прилича на онези, срещу които беше избран. Ще изгони една клиентела, за да намести друга.
Третата графа са средствата, казано иначе - парите. Първият голям фронт пред новата власт е икономическият. Не лозунгите, а бюджетът. Не еуфорията, а дефицитите. Не победата, а сметката. Когато държавните финанси са под напрежение, а рискът от фискална криза вече се вижда, всеки нов управник влиза във властта с вързани ръце. Числата не се впечатляват от изборни резултати.
Идват цените, горивата, разходите, компенсациите, възможните съкращения, социалните трусове. Всяко ново поскъпване ще бъде заковано към името на новата власт, без значение кой е минирал терена преди нея. Когато семейният бюджет заскърца, всяко политическо обяснение звучи като подигравка.
Особено тежки са проблемите с правосъдието. Ако искаш да реформираш държава, която десетилетия живее с високи дози корупция, произвол и безнаказаност, няма как да минеш без внимателна, дълбока и кадрово обезпечена промяна в правосъдната система. Но това е бавен, конфликтен и скъп процес. Там няма светкавични победи. Има окопи, има мини, има ответен огън, има и свои, които при първия натиск се оказват чужди.
Над всичко това стои и външният натиск - императивни инструкции през посолства и по телефона, война, разтърсени съюзи, европейска агресивна нервност, натиск за още разходи, още въоръжаване, още подреждане по чужд дневен ред. Част от гласувалите за ПБ очевидно се надяват, че с мощното присъствие на Радев България ще отстоява по-ясно националния си интерес. Дали? Между волята и възможностите обикновено стои огромна геополитическа пропаст.
Българите са търпелив народ, когато не са излъгани още в първите седмици. Този вот не е зареден с безумни очаквания за чудо, но не е безкраен. Хората ще дадат повече от сто дни в очакване на първи реални действия. С подозрението, че може да стане като в онзи виц „Ха дано, ама надали!“ И наказателният вот, който днес издига, утре тръгва да се връща като бумеранг.
Д-р Илия Илиев, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар