Въпросът, на който медиите в Западна Европа търсят отговор през последните дни е дали САЩ ще напуснат НАТО?
Само от началото на тази седмица президентът Доналд Тръмп очерта на няколко пъти подобна перспектива, мотивирайки се първо с отказа на основните европейски страни-членки на Алианса да подкрепят войната на Вашингтон срещу Техеран.
После господарят на Белия дом обяви Блока за “книжен тигър”, който го отвращавал и от който Америка нямала никаква нужда. За последно Тръмп събра накуп своите тези срещу НАТО и заплахите за неговото разтуряне в Обръщението си към Нацията от сряда вечерта - първото след американско-израелските удари срещу Иран. А в четвъртък не един и двама мастити западноевропейски наблюдатели се затюхкаха, вещаейки истински апокалипсис за Стария континент, ако САЩ напуснат Алианса.
Но за щастие сред анализаторите, коментирали заплахите, преобладаваха онези, които не видяха в тях нещо ново под слънцето. Ами антипатията на Тръмп към НАТО е стара почти колкото неговото политическо битие - той заплашва, че САЩ ще напуснат Блока още в началото на първия си президентски мандат от 2017 до 2021 г., но слава Богу - дотам.
Италианският всекидневник “Кориере дела сера” пък публикува просторен коментар, в който проследи историята на Северноатлантическия Алианс, заключавайки, че той е заченат трудно, многократно кончината му е била предизвестявана от могъщи държавници, пращан е бил на бунището на историята дори от свои, но си е все така жив и достатъчно солиден, защото е нужен.
Любопитен според вестника е фактът, че още преди някой да поиска да го унищожи, НАТО е бил изправен пред сериозния риск въобще да не се пръкне на бял свят. По простата причина, че в американското обществено мнение винаги е била дълбоко вкоренена изолационистка традиция - анкети от пролетта на 1940 г. разкриват, че 96% от американците не желаят страната им да влиза във Втората световна война.
По същото време президентът Франклин Рузвелт бил спечелил изборите за държавен глава, обещавайки именно да остане настрана от конфликта. Но ако изолационизмът на САЩ е бил надделял, както твърдят куп именити историци, Европейският съюз може би е щял да се роди много по-рано, ама под формата на “разширен Трети райх”. Но дори в края на Втората световна война не съществуват дадености или предпоставки, които да обусловят раждането на НАТО, чак до 5 март 1946 г.
Тогава, преди 80 години и един месец, изпратеният в опозиция от британците техен бивш премиер Уинстън Чърчил е поканен да произнесе реч в щата Мисури, където бил живял действащият президент на САЩ Хари Труман. И словото му остава в историята, тъй като Чърчил въвежда понятието “Желязна завеса”, означаващо бруталното разделяне на Европа на два блока в резултат на обсебващата агресивна политика на Съветския съюз и налагането от него на тоталитарни режими в източната част на Стария континент под негов контрол. Бившият бъдещ министър-председател на Обединеното кралство осъжда заплахата от съветски експанзионизъм и категорично подчертава неотложността от създаването на съюз между западните демокрации.
Това е основополагащият принцип на НАТО, но речта на Чърчил е приета ужасно в САЩ, предизвиква хаос в политическите кръгове, а самият президент Труман, който стои до госта си докато той говори, едва прикрива раздразнението си, тъй като не искал да се противопоставя на Сталин. Икономическата библия “Уол Стрийт Джърнъл” тогава осъжда “отдясно” британеца, заявявайки, че Съединените щати нямат нужда от съюзи.
Отляво марксисткото издание “Нешън” се подиграва с Труман, наричайки го идиот, тъй като не се бил разграничил веднага и публично от думите на Чърчил. Най-видният коментатор на Америка по онова време, Уолтър Липман, пък нарича речта на големия политик и държавник “катастрофален гаф”.
Но не само американските републиканци и демократи, тоест политическата класа Отвъд Океана, се противопоставя на концепцията за атлантически съюз. В Европа, малко след освобождението на Франция от англо-американските сили, първият следвоенен министър-председател генерал Шарл дьо Гол се среща със Сталин още през ноември 1944 г., тъй като мечтата му била да възроди френско-руския съюз, за да балансира англо-американския.
Ролята на Хексагона в НАТО е интересна и по една друга причина - когато Алиансът все пак се ражда през 1949 г., френската империя все още съществува и притежава колонии в арабско-мюсюлманския свят, започвайки с Алжир, има и други интереси в Близкия изток. Като именно французите теоретизират, че НАТО трябва да разшири отговорностите си за сигурност до Близкия изток, сблъсквайки се с американската опозиция.
Виж, след създаването си Алиансът преживява много “екзистенциални кризи”, които го довеждат винаги до ръба на разпадането. И три от тях са предизвикани от конфликти в Близкия изток - през 1956 г. две европейски държави-членки на Блока - Обединеното кралство и Франция, воюват рамо до рамо с Израел, за да възстановят международния контрол над Суецкия канал, който е национализиран от египетския президент Гамал Абдел Насър. Но свободата на корабоплаването е поставена под въпрос и президентът на САЩ - републиканецът Дуайт Айзенхауер, който е бивш генерал, командвал съюзническите сили в Европа, се намесва решително с декларация срещу военната интервенция, принуждавайки англо-френските сили да се оттеглят.
Мнозина наблюдатели тогава обявяват, че кризата бележи края на НАТО, но тя довежда само до известно енергийно “разделение”, тъй като самозадоволяващата се с течни горива Америка оставя на европейците да се грижат за Суецкия канал, тъй като вече са били зависими тогава и до днес от арабския петрол.
През 1973 г. ролите са обърнати, като именно Америка застава зад Израел, нападнат от арабска коалиция, но след това производителите на петрол от Близкия изток се групират в картела ОПЕК, налагат ембарго върху доставките за западните страни и много от тях се дистанцират от подкрепата на Вашингтон за Тел Авив. Тогава републиканският президент Ричард Никсън и неговият държавен секретар Хенри Кисинджър остро осъждат европейците и стигат дотам, да нарекат НАТО “безполезно”.
През 2003 г. друг републиканец - Джордж У. Буш, нахлува в Ирак, за да свали Саддам Хюсеин, след като го обвинява с фалшиви доказателства в създаване на оръжия за масово унищожение. Германия на канцлера Герхард Шрьодер и Франция на президента Жак Ширак веднага се дистанцират, отхвърляйки инвазията, като мнозина коментатори Отсам и Оттатък Атлантика пророкуват смъртта на Алианса, но не би.
А както намекнаха вчера британският в. “Телеграф”, италианският “Република” и френският “Льо Фигаро”, с изявленията си за напускане на НАТО от САЩ Тръмп най-вероятно блъфира. Първо защото той не може доброволно да загърби Алианса, тъй като закон, приет от Американския Конгреса през 2023 г., го възпира - нормативният акт изисква за подобен ход невъзможното за президента одобрение от на две трети от членовете на Сената. Според в. “Файненшъл Таймс” Тръмп обаче може да смаже НАТО, стига да изпълни заканите си да спре доставките на американско оръжие за Украйна.
Да, но президентът е преди всичко бизнесмен и като второ - той не може да лиши Америка от милиардите на европейските страни от НАТО. Още повече, че вече ги кандардиса да увеличат неимоверно военните си разходи и огромната част от тези пари да бъдат предназначени за военно-промишления комплекс на САЩ.
Въобще - да живее НАТО!
Румен Михайлов, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар