Унгария, държава без излаз на море с близо 10 милиона души население, днес е един от основните играчи на европейската политическа сцена.
Това, че тя би могла да играе роля отвъд тази на малка държава членка, сведена най-много до гласовит протест, последван от неохотно кимване в знак на одобрение, далеч не беше очевидно през вече далечната 2004 г., когато Унгария, заедно със своите съседи, беше приета в Съюза. Още по-малко очевидно беше, че Будапеща ще се превърне във фокус на европейското вземане на решения, в задаващ дневния ред център наравно с Париж, Варшава и Берлин, както и в авангард и фар на нарастващото европейско консервативно движение. И все пак именно такъв е политическият път и политическата практика на Унгария през последното десетилетие.
За разлика от българите, унгарците отдавна са свикнали с политическата стабилност. Виктор Орбан, министър-председателят и лидер на консервативно-суверенистката партия ФИДЕС, управлява през последните 16 години. Избран през 2010 г. след почти десетилетие на социалистическо управление, Орбан спечели и следващите три избори, като всеки път или запазваше, или увеличаваше парламентарното присъствие на партията си. Управлението му се характеризира със смесица от прагматизъм, ръководен от realpolitik във външната политика, социално консервативно управление у дома и идеологически сблъсъци с националноконсервативна насоченост в Брюксел. Последните ескалираха значително от началото на войната в Украйна, когато предишните конфликти около политизирани обвинения в „нарушения на върховенството на закона“ бяха изострени от отказа на Унгария да следва агресивните позиции на своите западноевропейски партньори. Призивите на Будапеща за мир и прагматизъм, уви, останаха нечути.
Повтарящите се конфликти с ЕС по въпроси от социалната до външната политика, както и използването от страна на Съюза на правни инструменти като оръжие и боравенето с термини като „демократичен упадък“, превърнаха унгарската политика във враждебна и поляризирана среда. Това, което започна през 2015 г. като принципна и национално мотивирана съпротива срещу политиката на отворени граници на тогавашния канцлер Ангела Меркел за милиони мигранти, прерасна в ясно очертан националноконсервативен вътрешен и външнополитически курс. Орбан запечата границите на Унгария и се закле да ги защитава и да съхрани собствения си народ - тавтологии, които в либерално-прогресивната ортодоксия на западноевропейската мисъл се свеждат до ереси. По онова време Унгария беше демонизирана. Десет години по-късно човек трудно би намерил държава членка на ЕС, която поне в известна степен да не следва нейния пример.
Центристката и либерална опозиция, съсредоточена в градовете, оттогава с готовност повтаря твърденията на Брюксел. И все пак Унгария остана консервативна страна - такава, в която дори сред уморените от самия Орбан неговите политики и светоглед продължават да се ползват с огромна популярност. Следователно може би не е случайно, че човекът, който днес оглавява опозицията срещу Орбан, е бивш член на неговия вътрешен кръг. Петер Мадяр, бивш съпруг на тогавашния министър на правосъдието Юдит Варга, се издигна светкавично - от протестен лидер до медийна фигура и лидер на партия „Тиса“, която е малко повече от политически инструмент за самия него. Той успя да мобилизира често разделената опозиция около единствената идея за отстраняването на Орбан, наред с неясни обещания за „смяна на режима“, и в това получи открита подкрепа от Манфред Вебер, а по-скоро и от полския министър-председател Доналд Туск. Макар да обвинява Орбан в популизъм, Мадяр действа като популист по учебник: говори като консерватор, изгражда партията си като неолиберал, пише социалната си програма като прогресист и следва линиите на Брюксел като добър еврократ.
Атмосферата на несигурност около изборите допълнително засилва поляризацията, особено в големите градове. Социологическите проучвания в Унгария са печално известни със своята ненадеждност и сами по себе си се използват като инструмент на кампанията. Проучванията, благосклонни към опозицията, обещават малко вероятно мнозинство от две трети за партия „Тиса“ и дори не разглеждат възможността за поражение. Проучванията, близки до правителството, са по-сдържани, като признават оспорвания характер на изборите, но все пак дават преднина на ФИДЕС. През 2022 г., когато опозиционни социолози обещаваха подобно оспорвана надпревара, ФИДЕС спечели убедително. Тази година обаче сценарият е различен. Орбан все още вероятно ще победи, благодарение на широката си подкрепа сред унгарците в провинцията и на недоверието на повечето избиратели към самия Мадяр, в контраст със стабилността, олицетворявана от настоящия министър-председател. Дори в случай на висящ парламент ФИДЕС вероятно би могъл да разчита на подкрепата на „Ми Хазанк“ - малка националистическа партия, която си сътрудничи с „Възраждане“ в Европейския парламент.
За европейския естаблишмънт действията на Унгария още от 2015 г. бяха по-малко важни от нейната позиция в коридорите на властта. След Унгария и други държави от Централна и Източна Европа, включително България, възприеха сходен подход. Илюзията за консенсус беше разбита, френско-германската ос отслабна. За това на Орбан никога не беше простено. По онова време Унгария беше достигнала до осъзнаването на още една тавтология, погребана под тежестта на „европейския консенсус“: че европейската интеграция и придържането към европейския проект не трябва да означават подчинение на Брюксел или на по-големите държави членки. Будапеща действаше съобразно това, като разруши табуто около използването на ветото. Приемането на самостоятелна политика по отношение на Украйна и отвореността на Будапеща към Китай и други източноазиатски държави в икономическата сфера допълнително влошиха ситуацията. Чрез разширяването на партньорствата си Орбан направи Унгария по-малко зависима от ЕС, като същевременно я запази като негова основна държава членка - опасна идея за един съюз, който доста наивно се стреми да налага своеобразна външнополитическа ортодоксия на своите членове.
Прекомерното значение на тазгодишните избори в Унгария е толкова продукт на тази паневропейска идеологическа, дори цивилизационна борба, колкото и на вътрешнополитическата динамика в самата страна. Три седмици по-рано се проведоха избори в Дания, където отношенията с Америка на Тръмп доминираха голяма част от кампанията. Една седмица след Унгария България ще проведе първите - и най-важни - от своите два избора, в това, което може да се окаже краят на близо пет години политическа парализа. И все пак нито един от тези два вота, нито който и да било друг избор, провеждан в Европа тази година, не е привлякъл толкова внимание, тревога и дори завоалирани заплахи от Брюксел, колкото изборите в Унгария. За първи път от 2010 г., обичат да казват либералните медии в Западна Европа, министър-председателят Орбан може да бъде отстранен. На негово място Унгария може „най-сетне“ да получи т. нар. „проевропейско правителство“ - израз, който, когато идва от определени среди, е не повече от излъскан начин да се каже „брюкселски сатрап“.
Унгарските избори бяха превърнати в епохално събитие от капризите на центрове на властта, разположени по на запад - модел, с който унгарците исторически са добре запознати и който ги кара да се чувстват неудобно. На 12 април на изборите няма да бъде поставено на карта само едно правителство. На карта ще бъде поставено дали унгарците ще продължат своя суверенен, национално ориентиран курс, или страната ще бъде принудена отново да се върне под ярема на Брюксел за първи път от едно поколение.
Стефано Ахоке
Стефано Ахоке е изследовател на европейската политика и култура. Научните му интереси са съсредоточени върху политическите и културните процеси в Централна и Източна Европа, вътрешната динамика на Европейския съюз, както и отношенията между ЕС и Унгария. Родом от Бразилия, Ахоке е живял в Белгия в продължение на пет години, като преди това е пребивавал в Грузия и Словакия. Негови статии са публикувани в редица вестници, списания и академични издания в Европа, Северна Америка и Азия. Наред с политическите си интереси, Ахоке е и задълбочен изследовател на архитектурната история и неотрадиционализма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар