Българската история рядко се разказва като собствено действие.
Тя почти винаги идва отвън – като нашествие, предателство, заговор, чужда воля, наложена върху иначе невинно тяло. Османското владичество ни е причинено. Комунизмът ни е донесен. Преходът ни е наложен. Европейският съюз ни диктува. Америка ни използва. Русия ни изоставя. Брюксел ни унижава. Глобализмът ни разтваря. Имената се сменят, но структурата остава една и съща: историята е нещо, което се случва на нас, а не нещо, което правим ние.
Това не е просто пропаганден навик, а една от най-устойчивите технологии на българското самосъзнание. Нацията се мисли преди всичко като пострадал субект. Дори когато побеждава, тя побеждава като жертва; дори когато упражнява насилие, тя го преживява като принудена защита. В тази логика няма място за идеята, че самите ние сме исторически деятели. Ние не грешим – ние биваме подвеждани. Не избираме погрешно – винаги сме предавани. Не носим вина – към нас се извършва несправедливост.
Точно тук се крие една от големите трудности на българския публичен език: той трудно понася идеята за собствена историческа отговорност. Отговорността предполага деятел. Тя изисква признание, че нещо е било не само претърпяно, но и извършено; че определени решения са били подкрепени, определени режими – приети, определени илюзии – доброволно избрани. Това е много по-тежко от обвинението, насочено навън. Да кажеш „съсипаха ни“ е поносимо. Да кажеш „участвахме“ е разрушително.
Затова и националният разказ предпочита съдбата пред действието. Съдбата не изисква морална отговорност. Тя е трагична, но удобна. Тя позволява едновременно страдание и морално превъзходство. Народът е беден, но чист; унижен, но прав; победен, но нравствено непокварен. Това е дълбоко привлекателна позиция. Тя освобождава от необходимостта да се мисли политически. Ако всичко се решава от външни сили, тогава историята не е поле на избор, а сцена на търпение.
Затова и споровете около 9 септември 1944 толкова рядко са честни. Те почти винаги се свеждат до един удобен въпрос: кой ни го причини? Съветският съюз, Москва, Червената армия, външната окупация. Всичко това е вярно – и в същото време недостатъчно. Защото въпросът не е само кой е дошъл с танковете, а защо толкова много хора са били готови да приемат онова, което идва с тях. Не по-малко важен е въпросът какви стари навици на държавата и обществото са направили това възможно.
9 септември обикновено се представя като абсолютен разлом – моментът, в който „нормална“ България изчезва и на нейно място идва нещо чуждо, внесено отвън, несъвместимо с предишната държавна логика. Тази картина е удобна. Тя позволява комунистическото насилие да бъде мислено като историческа аномалия, като външна патология, временно отклонение от иначе естествения национален път. Но именно тук започва една от най-големите фалшификации на българската памет.
Политическият режим безспорно се променя радикално. Променят се идеологията, собствеността, международната ориентация, езикът на властта. Но много по-слабо се променя нещо друго: самият начин, по който българската държава разбира упражняването на власт. Там приемствеността е далеч по-неприятна.
Сравнението, което почти никой не иска да прави, е между 1923–1926 и 1944–1948. Не защото двата периода са еднакви – те не са, и всяка механична симетрия тук би била фалшива – а защото и в двата случая държавата реагира на политическия конфликт по сходен начин: не чрез включване, а чрез ликвидиране на противника. В първия случай – преврат, разгром на земеделското движение, масово преследване на левицата, извънсъдебни убийства, физическо обезвреждане на политически и интелектуални противници. Във втория – Народен съд, ликвидация на старите елити, унищожаване на десницата, репресия срещу автономните обществени центрове, систематично премахване на възможната конкуренция.
Разликите в мащаб, организация и идеологическа рамка са огромни. Комунистическият режим не просто повтаря стария модел, а го централизира, радикализира и превръща в постоянна технология на управление. Той не бива да бъде омаловажаван чрез лесни аналогии. Но също толкова фалшиво е да бъде представян като историческо падане от небето. Самият принцип не се появява от нищото. Той вече съществува: държавата не като арбитър между конфликти, а като инструмент за окончателно решаване на конфликта чрез елиминиране на едната страна.
Това е ключовият рефлекс. Не плурализъм, а обезвреждане. Не политическо съперничество, а морално делегитимиране на противника. Не временна победа, а изтриване на самата възможност за алтернатива. В такава система опонентът не е конкурент, а опасност за самото съществуване на властта. Следователно неговото отстраняване не е престъпление, а форма на държавна необходимост.
Тъкмо тук 9 септември става неудобен. Той показва не само прекъсване, а и приемственост. Не само чужда окупация, а местна готовност. Не само нов режим, а стар навик в нова форма. Това не оправдава комунистическия терор – напротив, прави го още по-страшен. Защото означава, че той не е просто историческа катастрофа, дошла отвън, а концентрирано проявление на нещо, което вече е било тук.
И тук идва още по-неприятната част. За огромна част от обществото социализмът не е бил само репресия, а първата форма на социална видимост. За милиони хора това е времето, в което семейството излиза от селото, влиза в града, получава образование, апартамент, професия, пенсия, чувство за място в света. Хората не помнят БВП. Те помнят, че баща им е бил никой, а те са станали инженери.
Затова и начинът, по който след 1989 мнозина започнаха да защитават режима, не означава непременно, че те са противници на свободата и демокрацията. Онова, което тези хора защитават най-често, е смисъла на собствения им живот. Те просто отказват да приемат, че всичко, което са били, трябва да бъде прочетено като историческа грешка. Именно тук започва следващото унижение – не политическо, а биографично.
Първото унижение дойде с комунизма, който делегитимира предвоенните биографии. Второто дойде след 1989, когато социалистическите биографии бяха обявени за живот в лъжа. Хората не защитават диктатурата. Те защитават правото животът им да не бъде обявен за отпадък. Носталгията често не е любов към режима, а отказ от морално унищожение.
„Едно време беше по-добре“ не означава непременно политическа позиция. То често означава нещо друго: не ми обяснявай, че целият ми живот е бил грешка. Не ми отнемай последното право да вярвам, че усилията ми са имали смисъл. Не превръщай собственото ми минало в доказателство за малоценност.
И тук се връщаме към най-дълбокия проблем: българската невинност. Ако всичко е било наложено отвън – комунизмът, преходът, бедността, корупцията, провалът – тогава никой не носи отговорност. Нито за избора на режима, нито за търпението към него, нито за начина, по който беше разрушен, нито за онова, което дойде след това. Остава само една безкрайна нация-жертва, която чака следващия външен виновник.
Това е последният отказ от отговорност. И той е най-опасният. Защото прави историята безкрайно повторяема. Народ, който не може да признае съучастието в собствените си катастрофи, е обречен да ги преживява отново под нови имена.
Истинският въпрос никога не е бил „кой ни го причини?“. Този въпрос е удобен именно защото за него винаги има готов отговор и почти никога не се изисква самопризнание. Истинският въпрос е друг: кога най-после ще признаем, че ние също участвахме? Не във всичко. И не сами. Не в пълна свобода. Но достатъчно, за да носим отговорност.
9 септември не е просто дата. Той е огледало. И най-неприятното в него не е присъствието на чуждата сила, а това на собственото ни отражение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар