Недялко Йорданов е емблема на Бургас, човекът и поетът, с когото всеки бургазлия и всеки българин, се гордее.
Той е от поколението творци, които не само живеят в един град, а са неговото сърце и го превръщат в територия на духа, романтиката и красотата. В територия на вярата и надеждата, с мъдростта и таланта си. Казва, че не може да си представи живота си без поезията и че всеки човек си има избор - как и за какво да живее.
Разговаряме с Недялко Йорданов за живота и любовта, за „момчето, което говори с морето“ и естествено - за българския език и литература, в навечерието на 24 май.
- Г-н Йорданов, смятате ли, че 24 май е подценен като празник? Не беше ли редно тази дата да бъде избрана за Национален празник на България?
- Когато бях ученик, това бяха 50-те години на миналия век, имаше четири национални празника: 1 май - Ден на труда, 24 май - Ден на славянската писменост, 9 септември - Ден на свободата и 7 ноември - Ден на Октомврийската революция. На всеки празник имаше манифестация пред официална трибуна. Ние, учениците, манифестирахме само на 24 май. Това беше истинският празник за нас. След като 9 септември и 7 ноември отпаднаха, най-после 3 март зае своето законно място в нашата история. Не е необходимо да има съперничество между славянската писменост и освобождението ни от турско робство. Това са два истински национални празника.
- Всеки ден почти пишете стихотворение и радвате приятелите си във ФБ? Но промени ли се българският език през годините?
- Искам да Ви поправя - не пиша всеки ден стихотворения, а по-често публикувам подходящи за деня, писани през годините. От една страна това поддържа кондицията ми, от друга - отговарям на интереса на моите приятели от фейсбук. Българският език, разбира се, че се е променил през годините и това е напълно естествено. Навлязоха много нови термини, особено от интернет, но в основата си той се е запазил и слава Богу.
- Има носталгия за по-доброто училище от едно време, за по-доброто обучение, за по-добрия живот. Оправдана ли е тя?
- Не съм убеден, макар външно така да изглежда. Съдя по моите три внучета, които израснаха пред очите ми. Сегашните ученици в голямата си част са абсолютно информирани за всички новости в живота и науката. Не случайно имаме толкова често напоследък наградени с международни награди.
- Какво мислите за съвременната българска литература?
- Имам по-подробен поглед върху поезията. Има истински поетичен бум днес. Вече няколко години представям във вестник “Ретро” съвременни български поети и поетеси. Различни, но талантливи. Стигнал съм почти до 300.
- Труман Капоти започва книгата си “Сбъднати молитви” с цитата, че най-много сълзи са проляти за сбъднати молитви. Вие имате ли такива молитви и научени уроци от тях?
- Разбира се, но това е нещо съкровено и не е за показ. Имам си много лични молитви, но не за мен самия, а за най-близките ми хора.
- Защо непрекъснато се връщаме към миналото? Самият Вие наскоро казвате : “Все се връщам назад”...
- Като стигнете моята възраст ще разберете защо. Животът е кратък и един единствен. Всъщност кой знае, може и да има и следващ живот след смъртта. Той не се дели на минало, настояще и бъдеще. Вече мога да преживявам отново всичко, което ми се е случило през годините. Затова написах и една книга “Житие и страдания грешнаго Недялко”. Често гледам и мои записи с моята камера още от 80-те години. Семейни и театрални записи. Това някак ме пречиства и окуражава, че имам още какво да изпитам.
- Все още ли сте “момчето, което говори с морето” и наистина ли младостта си отива “не съвсем” или така ни се струва?
- Да, все още и така ще бъде до края. Гледам на морето и от там на света около мен с шестнайсетгодишни очи, въпреки моето 86 годишно тяло.
- Какво ви липсва най-много в момента?
- Липсва ми това, което липсва на всички днес - спокойствието и вярата, че ще съществуваме, че ще спрат враждите и войните, убийствата и омразата.
- Вярвате ли, че “ще се оправим”?
- Не е много за вярване, но има надежда.
- Какво може да избави българинът от вечното мрънкане и отричането на всичко - независимо хубаво или лошо?
- Не бих го нарекъл “мрънкане”, а по-скоро недоверие. Или неверие. Толкова излъгани надежди и толкова разочарования.
- От позицията на мъдростта - какъв е вашият съвет към хората?
- Не смея и не искам да давам съвети. Всеки сам определя как, с кого и за какво да живее.
- Преди броени дни разкрихте една тайна, че с жената, с която сте 59 години - Ивана Джеджева, сте се запознали на една пейка, до църква в Бургас. Дали е било предопределено?
- Запознахме се преди това, когато тя дойде като актриса в Бургаския театър. А на въпросното място, описано в това стихотворение се случи първото докосване.
- Отмина ли времето на големите и истински, дълги любови? Май ги няма вече?
- Около мен ги има. Всичките ми най-близки приятели, както и двамата ми сина преживяват такава дълга и истинска любов. За внучетата не гарантирам, но разчитам на личния пример.
- Ако трябва да обясните на младите какво е любовта, какво бихте им казал?
- Искаш, не искаш, тя си идва. Ще я запазим ли, зависи от двама ви.
- В едно от последните си стихотворения “Мелодия” споделяте, че поезията звучи във вас непревземаема и ще звучи до края. Поезията направи ли вашият живот по-смислен и щастлив?
- Не мога да си представя своя живот без поезията. Наскоро събрах всичките си стихотворения, писани от 1955 година до сега. Оказаха се над 1 200. Книгата се казва “Цял живот”.
- В какво сте вярвал винаги, в какво да вярваме, къде е истинският смисъл на живота?
- Въпросът е общ, а отговорът е съвършено личен. Както казах, всеки си има своя избор как и за какво да живее.
- Написахте стихотворение за българската победителка в Евровизия - Дара. С какво ви развълнува?
- Дойде ми внезапно, защото толкова отдавна не бях присъствал на такава жестока бих казал битка за победа сред страните от цяла Европа, уви отново без Русия. Едно българско момиче успя да извоюва за родината си правото да бъде домакин догодина на това престижно състезание.
- Хейтът преди победата, който едва не отказаха Дара от конкурса - само у нас ли го има?
- Нека го забравим и да се готвим за достойно представяне догодина. А Дара се оказа освен талантливо и мъжко момиче.
- Каква е вашата прогноза - колко време ще се радваме на тази победа?
- Уви, съвсем кратко, както виждате няколко дена. След това отново ни завладява трудното ежедневие - скъпотията и тревогата от войните около нас.
Стихотворения:
СТАРОСТ
Ти моя бяла, моя снежна, и непослушна и прилежна,
ти моя сякаш безнадеждна... Такава ли те исках аз?
За тебе нищичко не знаех... Щастлив... Мечтаех и играех...
И лекомислено нехаех... Дойде, обаче твоят час...
И ето... вече ми го връщаш... И все по-здраво ме прегръщаш...
Вървиш, назад не се обръщаш... Какво, обаче е напред?
Знам само, че ще бъдеш кратка... Готова си... Поредна схватка...
И после?.. Нищо ли?... Загадка!.. Но идва вече моят ред.
Обичам те, любов последна... Макар такава... Бедна... Бледна...
Не позволявай да погледна там във настъпващия мрак...
Защо ми е... И няма смисъл... Не всичко още съм написал...
За сделка с теб съм се здрависал... За още време... Пак... И пак...
Бъди със мене... Неуморна... Безотговорна... Непокорна...
И до наивност стихотворна... Звънец... И сетният урок!
Достатъчно ми е да зная, че ще останеш с мен до края...
Една красива запетая... И под диктовката на Бог...
***
ВРЕМЕТО, КОЕТО МИ ОСТАВА
Бързо или бавно... Но изтича...
И не се завръща... Отминава.
Знам... Но продължавам да обичам
времето, което ми остава.
Времето, което ми остава...
Колко е... И искам ли да зная?
Да... Понякога ме изкушава
да узнам кога е точно краят.
Колко дни... А може би години...
И ако узнам... Какво тогава?
Все едно е... Тъй и тъй ще мине
времето, което ми остава.
Смешно е... Но се надявам тайно...
Чака ме признание и слава.
Знам ли... може пък да е безкрайно
времето, което ми остава.
Може да ме чака... не отричам -
пълна анонимност и забрава.
Има ли значение... Обичам
времето, което ми остава.
Бързам... Бързам... Бързам да си кажа
всичко скрито... Краят наближава...
Затова ми е безкрайно важно
времето, което ми остава.
То е мое... Миличкото... Стене...
Страх го е... Покорно си признава...
Вкопчило се e до край във мене
времето, което ми остава.
***
НАРОДЕ????
Какво обидно и жестоко време!
В кого да вярваш вече? И в какво?
Превърна се във първобитно племе
нещастното ни родно общество.
Онези там.. Със пълните търбуси,
получили народния ни вот,
сега ще се избият помежду си
кой да получи новия джакпот.
Приятели... уж предани до вчера
днес се превръщат в кръвни врагове.
Почтеност?.. Честност?.. Някаква химера...
Не може никой да ги разтърве ...
Народът гледа... И мълчи... И слуша...
Такъв си е... Безкрайно търпелив.
Нещастният... Дошло му е до гуша.
Но няма как... Все пак е още жив...
Все пак пред него още мержелее
илюзията, че ще дойде ден,
когато до един ще ги отвее...
И ще възкръсне нов и възроден.
Народе наш! Такъв си ни...
Добричък...
Непроменен е кроткия ти нрав.
Но друг нещеме... Ти си ни едничък!
Изпитал всичко... Но останал прав.
***
Нашият гост
Роден е на 18 януари 1940 г. в Бургас, в семейството на Асен и Кина Йорданови. Започва да публикува поезия през 1954 г. във вестник “Черноморски фронт” (Бургас). От 1963 до 1999 г. работи единствено в театъра, а от 1963 до 1983 г. е драматург и режисьор на Бургаския драматичен театър “Адриана Будевска”.
От 1983 до 1990 година е и художествен ръководител на същия театър.
През 1980-1988 г. е основател и главен редактор на Алманах “Море”. В периода 1990-1999 г. е драматург и режисьор на театър “Възраждане” - София.
От 2000 г. е творец на свободна практика - автор на поезия, драматургия, белетристика, мемоаристика и публицистика, композитор, певец, рецитатор, гост-режисьор.
Мария Кехайова, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар