Как през 1983-а попадаш със стихове във вестничето на диктаторската щерка Людмила Живкова? Това може да ни кажат само световноизвестните дисиденти и борци с комунизма Гошко-Букър-Господинов и ректорът на НБУ Пламен.
Глупости, никой на тринайсет, още повече момче, не решава, че ще е поет. Това просто е друга форма на извънкласно натегачество. Нормалните хлапета по същото време тичат след топката. Но, виж, ако от малък се подготвяш за дълга борба с Путинизма, друга история е. На Пламен сълза под клепките, при Гошко пролетният дъжд пак избухва. Лирично-героично.
Аз веднъж нали разказвах как шефката на Отворено общество Блага Димитрова точно десет години след Асамблеята "Знаме на мира", където активно участват бъдещите лауреати Гошко и Пламен, ми обясни да не се бутаме много-много, защото те вече са избрали кой ще представлява поколението ни. Малко по-късно млад поет на име Господинов я наследи на директорското място. А през социализма по време на Виетнамската война Димитрова отиде до южната страна. Върна се с виетнамче. За да покаже своята непоколебимост в битката срещу Американския империализъм, осинови Хани при живи родители там. И й съсипа живота завинаги...
Как беше, "Искри слана, но звънва песен, към Изгрева върви човек". Сакън да не е към Залеза. От малки знаят накъде върви Човекът.
Зори, Zornitza Djorinska не я разбираш ти борбата с комунизма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар