Днес няма да обвиняваме Москва.
Ще направим нещо много по-неудобно.
Ще погледнем към Лондон.
На 14 септември в Кардиф се срещат политическите лидери на Шотландия, Уелс и Северна Ирландия. За първи път трите децентрализирани части на Обединеното кралство са ръководени едновременно от партии, които искат фундаментална промяна на отношенията си с Лондон.
Шотландските националисти искат независимост.
Plaid Cymru поставя въпроса за независим Уелс.
Sinn Féin преследва историческата си цел за обединена Ирландия.
Това още не е разпадането на Великобритания.
Но е нещо, което може да се окаже много по-важно: началото на общ политически фронт срещу стария британски конституционен модел.
И тук идва неудобният въпрос.
Къде е Москва?
Къде е „руската намеса“?
Къде е Путин?
До този момент няма достоверни доказателства Кремъл да стои зад случващото се в Кардиф.
Затова преди някой отново да посочи Русия, Великобритания трябва да погледне собствената си политическа история.
Brexit беше представен като връщане на суверенитета.
Но суверенитетът има едно опасно свойство -когато го поискаш за себе си, трудно можеш да обясниш на шотландеца или уелсеца защо същият принцип не трябва да важи и за него.
Тук стои и огромното историческо противоречие.
Лондон каза на Брюксел: „Искаме сами да определяме бъдещето си“.
Сега Единбург, Кардиф и част от Белфаст казват на Лондон: „И ние“.
И може би точно тук трябва да търсим сянката не на Путин, а на Brexit и решенията на самата британска политическа класа, включително на Борис Джонсън, който превърна Brexit в свое политическо знаме.
Но нека не обявяваме смъртта на Обединеното кралство.
Шотландия, Уелс и Северна Ирландия не могат утре сутрин просто да затворят вратата и да си тръгнат. Правните механизми са различни, общественото мнение е разделено, а Лондон запазва огромна конституционна власт.
Затова истинската новина не е: „Великобритания се разпада“.
Истинската новина е: „Великобритания за първи път трябва сериозно да си представи как би изглеждала без част от самата себе си“.
А историята има странно чувство за ирония.
Империята, която столетия чертаеше граници по света, днес започва болезнен разговор за собствените си граници.
И може би най-лесното ще бъде отново да бъде намерен външен виновник.
Москва.
Путин.
Руската пропаганда.
Само че този път преди да погледнем на изток, нека погледнем към Кардиф, Единбург и Белфаст.
Защото понякога държавите не се разрушават от своите противници.
Те просто получават сметката за собствените си решения.
И въпросът вече не е дали Путин иска разпадането на Великобритания.
Въпросът е много по-неприятен:
Как Великобритания стигна дотам, че за подобно разпадане вече може да се говори съвсем сериозно - без помощта на Путин?
Няма коментари:
Публикуване на коментар