Простото поколение на България. Пред камера. Без Левски.

Сутрешен блок на Нова телевизия.
Журналяйка възторжена, приповдигната, като че е на три редбула.

Пред паметника на Левски. В София.
 
Пред камерата накупчени ученици. Български. 

С учителка.
 
Ухилената журналяйка тика микрофона в подредените ученици пред паметника и пита: „Кажете едно нещо, което си спомняте от заветите на Левски?“.
 
Ученичка криви устнички: „Амиииии…. Ами…. Не си спомням….“.
 
Микрофона се премества към ученик. Той предъвква със също ухилен поглед: „Ами… не се сещам…“.
 
Учителката до тях.
 
Журналяйката, вместо да рече нещо смислено, цвъква: „Притесняват се от камерата…“.
 
Не се притесняват. Изобщо от нищо не се притесняват. Седят, сбрани ТАМ, за пред телевизора, и „не знаят“, и „не се сещат“.
 
Ако журналяйката ставаше за нещо, освен за онова, което се сещате от първия път, щеше да ги пита дали се сещат за реплика от някой си Конрад, или от още по някой си екшън, или чалгарска песен. Щяха да се надпреварват да цитират със завидна точност.
 
Простото поколение. На България.
 
Което не е виновно за това, че „не се сеща“.
 
Защото робският, простият народ на България го превърна в безпросветно желе.
 
Репортаж. Без Левски.
 
И без примка на шията.
 
Желе, наречено бъдещето на България.

Веселина Томова, Afera.bg