Вземете двама големи актьори, потопете ги в олио, после във вода и може би в Долината на смъртта и вижте резултата.
В “Долината на любовта”, новия филм на Гийом Никлу, има тела, които се потят, смазваща жега, бялата и ослепителна светлина на Сиера Невада, една майка и един баща, които се срещат заради желанието на единственото си и мъртво дете, но също така и нещо неосезаемо: симбиозата между двама актьори, такава, сякаш филмът не е нищо друго освен интимен разговор между Изабел Юпер и Жерар Депардийо.
Срещаме се с Изабел Юпер в гримьорната й в театър “Одеон”, където репетира “Фалшиви изповеди” под режисурата на Люк Бонди. Говорим си за последните филми, които е гледала - тя обожава “Три спомена от младостта ми” (Trois souvenirs de ma jeunesse) на Арно Деплешен и неговите млади актьори -, говорим си за всичко и нищо, времето минава, тя се качва на табуретка, за да изключи високоговорителя, която я осведомява за онова, което се случва в залата, и ето я след пет минути на сцената, докато все още е по дънки и тениска. Изабел Юпер е най-малко стресираната актриса в света.
- “Долината на любовта” започва с много дълъг план, в който камерата ви следва в гръб. Може ли да се играе с гръб?
- Да, в гръб можеш всичко да изразиш. Нервност чрез незабележимите движения на косите. Показваш умора или отегчение. Или излишък от енергия. Държиш главата си наведена или вдигната. Вратът, положението на главата винаги са красноречиви. Походката също. Имаш време да си представиш какво ли не за този все още непознат човек, който влачи куфара и чантата си.
- В нито един момент жената, която играете, не е назована по име. Как я нарекохте?
- Не бях забелязала, че никой не я нарича по име и тя не се представя по телефона. Бях забравила този детайл, защото онези, които са гледали филма, изглеждат толкова убедени, че тя се казва Изабел, и им харесва да вярват, че тази Изабел, това съм аз. Гийом Никлу ни даде много точен сценарий, в който всички разговори между Жерар и мен, които изглеждат импровизирани, бяха написани. В сценария няма никакво двусмислие за това име, което зрителят не чува. Така че аз го приех: тя се казва като мен.
- В замяна на това, в края на филма, наричате Жерар Депардийо “Жерар”.
- Действително неговото име ми се изплъзва в един момент на истината, когато Майкъл, тяхното дете, му се явява. Не съм сигурна, че този вик беше уточнен в сценария. Впрочем, когато Жерар дава автографи, той си прави шега и се подписва с името на друг актьор.
- Вие бихте ли направили същото? Да се подпишете като Мия Фароу например?
- Нямам никаква потребност да предрешавам своята идентичност, защото често ме вземат за друга. Има и още нещо: много съм силна, за да мина незабелязана.
- Какво променя за вас фактът, че тя се казва Изабел, че е много известна актриса, която внимава с онова, което яде…
- Когато прочетох сценария, прозрях, че има възможност да се съкрати максимално дистанцията между героинята и самия актьор и да се играе върху илюзията за това сливане. Защото от момента, в който започнеш да играеш, от момента, в който камерата започне да снима, се намесва фикцията. Никога не си себе си пред камерата. Но също така и никога не си много далеч от това. Избираш дали да се приближиш повече или по-малко до същността си. Освен това се търсят костюмите и цветовете, които определят този герой.
- По повод на тези тъкани с цветя: не се ли обличате така всеки ден?
- Напълно съм способна да нося тези дрехи в живота. По отношение на облеклото не си забранявам нито една фантазия.
- Жерар и Изабел бихте могли да бъдете вие двамата с Жерар Депардийо, 35 г. след филма “Лулу” на Морис Пиала?
- Да, това сме ние. През повечето време на хората им се иска актьорите да приличат на героите, докато в този филм имаме двама души, които се опитват да внушат, че те са героите. Разбира се, филмът не разказва за нашия живот. Освен това не мисля, че кинодвойката, която създадохме с Жерар в “Лулу”, е била толкова определяща и нашето отсъствие толкова забележимо.
- Жерар Депардийо казва навсякъде, че ви харесва. Опита се да ви целуне на фестивала в Кан. Това забавлява ли ви?
- По-скоро да. Това, което се случи в Кан, е продължение на филма. Нищо не е сигурно относно тяхната връзка, освен че я има. В “Лулу” имаше много особен и детински еротизъм, като дюшекът, който пропадна, когато бяхме в леглото. Това не беше предвидено, паднахме от смях и лудият ни смях остана на екрана. Наистина човек би могъл да си помисли, че това мъртво дете, чиято сянка търсят, е било заченато по времето на “Лулу”.
- Майката казва: “В действителност, никога не познаваш децата си”. Така ли мислите?
- В този филм, повече отколкото във всеки друг, всичко е направено така, че да внушава, че актьорите се подписват под това, което казват. Във всеки случай, тази констатация си струва да си зададеш въпроса. Да не познаваш децата си, означава да им оставиш възможност да бъдат самостоятелни. Има нещо тоталитарно и ограничаващо, което им подрязва крилете, в това желание да знаеш всичко за тях.
- Тя има по-голяма нужда да вярва, че синът им ще се появи отново, и да разбере защо се е самоубил. Защо?
- Филмът е среща на скептик и вярваща. Тя е убедена, че Майкъл ще им даде знак, както обещава в предсмъртните си писма, докато Жерар е по-рационален. За него това са само думи, за да бъдат двамата отново заедно в продължение на една седмица. Докато се получи трансформация. Тя му предава своята вяра. Може би това е любовта или онова, което е останало от нея. Защото тя казва също: “Когато си обичал някого, продължаваш да го обичаш”. Той вижда детето. Това, което ми изглежда невероятно, е, че вече не знам дали филмът показва появата на Майкъл. Дали го виждаме чрез разказа и ужаса на Жерар или защото Майкъл е сниман? Именно това е киното: вяра в това, което си видял, и много съмнения.
- Други думи на Изабел: “В същността си, нищо не се променя”. Вие променила ли сте?
- В същността си, не. Не ми се е случило нищо, което да ме преобрази. Това никога няма да стане. Не усещам никаква дистанция между дебютантката в “Плетачката на дантели” и това, което съм днес. Може би защото винаги съм търсела нещо като оголване и камерата като лупа, която може да покаже истината, евентуално неизвестна за мен до този миг. Може би това е авторското кино: кино, което оставя място за онези, които снима. Което не ги свежда до стереотип или до точно определено амплоа. Беноа Жако казва, че да снимаш една актриса, винаги означава да направиш документален филм за нея.
- Жегата е един от героите във филма. Понасяхте ли я?
- Познавах я, защото съм ходила с децата ми за три дни в Долината на смъртта. Питахме се как издържат хората, които прекарват там целия си живот. Когато останеш там по-дълго време, свикваш с тази сюрреалистична горещина, която не спира нито за миг, дори през нощта, дори във водата в басейна. Нощем не пусках климатика заради шума. Но горещината не ми попречи да се разхождам след снимките сама. Да продължа този момент.
- Филмът играе също върху контраста между телата и кожата ви…
- Чак толкова? Не съм си дала сметка за това. Потта неизбежно се вижда повече при Жерар, отколкото при мен. Сълзите. Самотата. Струваше ми се впрочем, че не бяхме достатъчно сами на снимачната площадка и бях много взискателна по този въпрос, докато снимахме. Имах нужда самото снимане да бъде напоено с тази интимност, за да бъдат възможно най-реалистични твърде всекидневните разговори между Жерар и мен. Исках да мога да играя с мълчанието. Във всеки случай, все повече ми се струва, че има прекалено много хора по време на снимки.
- Видяхте ли един и същ филм с Жерар Депардийо и режисьора Гийом Никлу?
- Не. Никога не гледаме един и същ филм, актьорите, режисьорът и зрителите, и несъмнено това е най-голямата самота. Може и да изглежда странно, но един актьор винаги се пита дали е видим на екрана. Той знае, че го показват, но винаги има чувството, че не е видян, че главното убягва. Независимо от успеха на филма. Дори в най-пълното оголване и празнотата на пустинята. Тогава си създаваш друг филм.
- Накрая, развълнувахте ли се да играете отново с Жерар Депардийо?
- Да. Обожавам да играя с него. То е като да плуваш в една и съща вода. Нямаш чувството, че работиш. Не си задаваш никакви въпроси. В мига, в който чуеш “камера”, се впускаш. Толкова си приличаме…
Изабел Юпер
Сп. "Ел", превод от френски - Галя Дачкова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар