Ето и академик Воденичаров – шефът на БАН. Веднага след като неколцина известни личности, някои от които също академици, направиха подписка и се оказа, че Воденичаров вече е нахлузил чехлите на Плевнелиев.
С лекота влезе в неговата кожа – което не е никак трудно, ако човек иска да изглежда гламав.
Спомняте си, че Воденичаров покани патриарх Вартоломей, нагизди го и с докторска титла от Академията – а сетне Плевнелиев го награди и с орден „Стара планина“. И двамата се държаха нелепо: Вартоломей дойде да ни дърпа ушите, нахално си поиска и някои исторически ценности – а тия двамата му разресват брадата!
За конфуза с Вартоломей се писа предостатъчно, но го припомням, защото още с първите си потрепвания като кандидат-президент, Воденичаров показа, че няма да е по-различен от Плевнелиев.
Но далеч по-важният въпрос е, как, всъщност, се става български президент. Достатъчно ли е да се спретне една подписка – и си втасал за президентската канцелария?
Някой трябва да изследва безбройните подписки, стъкмени през последния четвърт век. Те са специален български феномен. Почти едни и същи хора участват в тях, повечето са наистина значими фигури, с немалка част от тях сме приятели – обаче не мога да се начудя на наивността им.
Да излъчиш държавен глава с подписка! Ами, накрая да вземат да разиграват този пост и в някоя телевизионна лотарията – тъкмо Захари Бахаров ще придаде на избора по-голяма драматичност и напрежение.
Как би могъл да стане с една подписка Воденичаров президент – и чий президент ще бъде, всъщност? На инициаторите от подписката ли? Тогава вятър ще го вее на бял кон, както се изразяваше Майстора, нищо повече.
Ако онзи, който разбира от дини, не го почука по главата, за да разбере доколко е узряла точно тази диня – както Бойко навремето направи с Плевнелиев – шансовете на академика са нищожни.
Разбира се, очевидно е, че след Плевнелиев всеки може да стане президент. Стига да плещи нелепости, да се изхвърля – и да носи дори и върху пижамата си бадж, на който да пише „Президент“. А отдолу да бъде изписано задължително и с по-големи букви – „Русофоб“.
Воденичаров вече направи първата си стъпка в тази посока, но той изглежда дори не схваща това. Тукашните хилави русофоби веднага разиграха сценария, че враждебното посрещане на Вартоломей е било поискано от Москва. Тъй че, сервилността на Воденичаров към патриарха веднага го показва като русофоб. Сигурно някой като Калин Янакиев му е напълнил главата с тази идея.
Наивник ли е Воденичаров или е непремерено суетен? А може би иска и той да има роля в окончателното комизиране и оварваряване на българската политика, в която случайното взема връх над всичко.
Воденичаров може да е чудесен учен, но в президентския кабинет няма да изследва пукнатините в бронята на някой дефектирал танк – а трябва да води държавата. А това вече изглежда непосилно дори за най-изкусните български политици, доколкото са останали. Например, трябва да изследва пукнатините в енергийните ни проекти, които все не се реализират. Смятате ли, че ще го оставят дори да погледне в тази посока? Най-много да му позволят да повтаря някои кухи тези за „енергийната диверсификация“ и други подобни глупости, в изричането на които трудно ще задмине Плевнелиев.
Между другото, в инициативния комитет, който подтиква Воденичаров, има един човек, доста по-подходящ за кандидат-президент – това е Благовест Сендов. Той има добър, според „десните“ кратуни, произход, син е на „враг на народа“ – обаче те веднага ще му скочат от ревност, понеже немалка част от тях са комунистически копелета. Сендов, заради личните си качества, е великолепно реализиран учен, комунистите не бяха толкова глупави да пречат на кадърните хора, гледаха да ги използват максимално. Беше председател на БАН, преди 1989-а беше член на международен комитет, оглавяван от Робърт Макнамара, бившия военен министър на САЩ, беше ценен и от хората на Горбачов. След 1989-а за малко да стане шеф на една от новопоявилите се опозиционни партии, но беше изигран и разкаран от лалугерите-приспособенци. Те – деца на активни борци, той – син на „народен враг“, и кой ще бъде избутан – ясно кой. Още по-сетне Сендов стана шеф на парламента – с подкрепата на БСП, те пък се уплашиха от произхода му и не го номинираха за президент. Завърши кариерата си като посланик в Япония.
Подходящ ли е такъв човек – никак, ако го видим в конвенцията на Плевнелиев, конвенция, която извисява Случайниците. Ако оставим настрана всичко останало, сигурно е, че като блестящ математик Сендов поне ще допусне извънредно малък процент нелепости. Не става, с една дума.
Има и друго. Плевнелиев направи парите си, спейки по германските паркинги – той ги нарича „паркинзи“. Сам го е казвал, там се е състояло първоначалното натрупване на капитала му. Такива хора са си хитряги, нищо повече – най-големите тарикати между шофьорите бяха и все още са, както е известно, тираджиите. И човек може да се запита, дали в някой политически паркинг не е съчинена и далаверата с Воденичаров? Плевнелиев, заедно с „петата си колона“, му дава скришом начален тласък – а после ще си има свой човек в президентството. Стига Воденичаров да мине теста с почукването. И стига някой да го избере – но това е по-лесният проблем, ако Цветанов тръгне да митка из страната.
Ами ония от подписката – биха ли приели една такава завера? Но те вече изиграха ролята си – и никой няма да си губи времето да ги пита.
Президентството продължава да се схваща като място за чайни церемонии и за приказки без никакво значение. Как Воденичаров ще прави, примерно, арбитраж между партиите – та той дори не познава партийния живот.
Или непрекъснато ще клечи край Бойко – новото клекало на Бойко. А пък на Бойко вече му е омръзнал Плевнелиев, и то отдавна. Едно негово копие ще му дойде вече до гуша. Може би.
И чий президент ще бъде Воденичаров?
Чий президент трябва да е и всеки друг кандидат?
На народа ли – охоо, какви наивници сте. И как ще убеди Воденичаров народа си?
Волен стигна до балотаж, понеже предлагаше радикални идеи, които се харесваха от известна част от публиката.
Кунева не успя, и то срещу невзрачния Плевнелиев – а тя имаше шумна кариера, макар и белязана от страхливото закриване на някои от ядрените ни блокове.
А Воденичаров е само локално известен, сега и заради овъртолването му край Вартоломей. Защо му е да нагазва в мътния въртоп на българската политика?
Интересно ми е, ако Бойко припознае или вече е припознал академика, какви аргументи ще извади за неговата кандидатура?
Е, има поне един: че е по-мълчалив от Плевнелиев.
Не е малко, но и не е достатъчно.
Освен това, вероятно Бойко все още помни, че всичко на тоя свят се изхабява – най-яркото най-бързо. Не ми се вярва да чака още един президентски мандат да се изтъркаля – а той да тегли кабинета, докато коалиционните му партньори, които са си просто негови храненици, накрая го провалят.
Големият проблем е, че у нас всичко годно беше осрано – това беше най-важната задача на лилипутите и те я осъществиха.
Тествайте се сами: кой от сегашните екземпляри от политическата фауна е подходящ за президентската канцелария?
Кой е достатъчно обигран, без да е крадлив?
Кой има воля и не е правил черна приватизация.
И обратното – кой най-бързо ще заприлича на Плевнелиев?
Кой ще снима новогодишните си обръщения пред фалшиви тапети с американски пейзажи?
Кой ще носи боксерки с цветовете на американското знаме?
Кой ще се гнуси да отбелязва Трети март?
Кой е толкова гламав, че мечтае да влезе на бял кон в Кремъл, и пр.
А кой няма да направи нищо от изброеното – обаче ще си остане един наивник, който тепърва ще се учи на занаят в една политика, която се прави главно от недоучени чираци?
Накрая – кой ще е наясно, че България е повече от българите, както казваше за Франция един велик френски политик?
Ако стигнете до някоя приемлива кандидатура – направете подписка.
Кеворк Кеворкян, в. "Уикенд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар