Не спирам да вярвам и да се надявам, да работя и да вярвам, че добрите резултати ще дойдат.
Не се спрях, когато при мен дойде беден и плачещ баща, който търсеше 2 500 лв за операция на рожбата си. Мой дълг беше да помогна. Хората не ги интересуваше, че заплатата ми беше повече от мизерна и едва свързвах двата края. Аз имах дълг пред себе си, Бога и обществото. Бях журналист и от мен се очакваше да формирам общественото мнение. Слава на Бога, мисията беше повече от успешна. В съзнанието ми останаха думите на редактора ми: „Ти стори това, което журналисти с дългогодишен стаж не са.”
Това ми стига, макар че с думи не мога да си платя сметките. Но тая награда беше за душата ми.
Отдавна не работя като журналист, защото така прецених. Не мога и не искам да ставам вестоносец на лъжи и да хвърлям прах в очите на хората. Не искам. Затова пиша в блога си и не спирам да обичам писането, да се интересувам от хорските съдби и да вярвам, че моите вяра и молитва са чути.
Да, знам, че родителите ми смятат, че парите им са отишли на вятъра. Сигурно е тежко, когато инвестираш в нещо, да не видиш краен продукт. Така е, мамо и татко, няма да ме видите на големия екран, но това не ме прави по малко журналист. Уменията, които придобих, учейки и работейки като журналист, ми дадоха много, изградиха житейската ми философия и допринесоха за развитието на ценностната ми система.
Когато бях дете никой не ми казваше, че мога и ще успея. Никой не ми говореше за таланти и развитие. Напротив, доста често отнасях критиката на учителите, че не пиша както трябва и смеха на съучениците ми и определението „тя е странна”. Странна да съм, себе си съм.
Преди година се видях с моя съученичка от първи клас, а тя възкликна: „Боже, все си същата. Все така вярваш и си идеалист. Кога ще прогледнеш, че светът не е идеален и твоите идеали са невървежни?”.
Няма, мила моя, няма да спра да вярвам в идеалите си и да следвам сърцето си. Сърце за продан нямам. Моето щастие е в делата, думите, словото, пътят. Аз съм там - по една миниатюрна частичка от мен изпълва всичко, до което съм се докоснала.
Няма да спра да вярвам и да бъда себе си. Имам само това – едната чест и моята дума, моето право да върша призванието си с любов. А преди всичко моето призвание е да бъда човек. Макар и усещанията ми за близкото бъдеще да не са добри, дълбоко в себе си не спирам да тая вярата, че някой ден ще има повече добри дела и ще имаме новини, започващи с доброто. Но и сега не ни е зле, защото злото е двигател на прогреса.
Да бъда или да не бъда себе си? Ще бъда, защото така е отредено. Винаги имаш правото да тръгнеш по друг път, да промениш живота си. А копнежите в душата мога ли да скърша?
Ще продължавам все така силно да вярвам, че чудеса се случват. По детски наивно аз вярвам…
Ако не бяха чудаците, днес нямаше да имаме ни свобода, ни писменост, ни държава. Добре, че са осъзнатите „наивници”, че да има какво да завещаем на поколенията. Или както се казва в романа „Под игото”: „Лудите, лудите - те да са живи!”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар