Есен

Есен

27 октомври 2016 г.

Гневният гражданин

В чистата си форма гневът е прекрасна сила за промяна
 
На немски имаме дума – „Wutbürger“, което означава „гневен гражданин“, макар като много други немски думи нейното значение да не може да бъде уловено при превод. 

Гневният гражданин негодува против нова жп гара и се бори срещу вятърни турбини. Гневните граждани излязоха на протест, след като Берлин реши да спаси Гърция и да приеме около един милион бежанци и мигранти в Германия. Гневните граждани са в двата края на политическия спектър: те се стичат към дясната „Алтернатива за Германия“ (АГ) и към социалистическата Лява партия (ЛП), пише в анализ за „Ню Йорк Таймс“ Йохен Битнер, политически наблюдател във в. „Ди Цайт“.

Лявото крило отдавна има място в политиката на Германия, и ЛП има дълбоки корени в управляващата партия в бившата Източна Германия. И ние имахме несъществено дясно крило от началото на следвоенния период. Но популисткият гняв на „Алтернатива за Германия“ е нещо ново: против върхушката, против Европейския съюз и против глобализацията. Преди четири години тази партия не съществуваше.

Днес 18% от германците биха обмислили дали да не гласуват за нея. Същото се случва навсякъде в Европа: много британски гневни граждани гласуваха за Brexit. Френските гневни граждани ще гласуват за Националния фронт на Марин льо Пен. Но вероятно най-мощният гневен гражданин сред тях е кандидатът на Републиканската партия за президент на САЩ Доналд Тръмп. Което поставя въпроса: Как се взима управлението на гнева?

В чистата си форма гневът е прекрасна сила за промяна. Само си представете света без гняв. В Германия, без гняв на работническото движение, ние все още щяхме да имаме класово разделена система на гласуване, която дава привилегии на богатите, а работниците все още щяха да работят по 16 часа дневно без пенсионни права. Великобритания и Франция все още щяха да са управлявани от абсолютни монарси. Желязната завеса все още щеше да разделя Европа, САЩ все още щяха да са британска колония и техните роби щяха да могат само да мечтаят да участват в президентските избори на 8 ноември.

Карл Маркс беше гневен гражданин. Такива бяха Монтескьо, Уилям Уилбърфорс, д-р Мартин Лутър Кинг-младши и десетки хиляди източногермански протестиращи, които разрушиха Берлинската стена през 1989 г. Сега: Сравнете този дух със сегашните партии, които твърдят, че подкрепят необходима промяна. Тръмп vs. Кинг. За съжаление, лидерите на днешните движения на гневните граждани никога не хващат разликата между гняв, задвижван от правда, и гняв, задвижван от омраза.

Гневът работи като бензин. Ако го използвате интелигентно и по контролиран начин, можете да движите света. Това се нарича прогрес. Или просто да го разлеете и да го запалите, създавайки впечатляващи експлозии. Това се нарича палеж. За съжаление, днес съществува липса на зрялост и предпазливост не само сред новата популистка класа, но и сред част от политическата върхушка.

Управляващата класа трябва да разбере, че само защото хората са озлобени и параноични, не означава, че нямат основания. Растящ брой избиратели вярват, че политиците – и журналисти – не виждат това, което те виждат. Определено несправедливостта, която виждат, в исторически план е доста по-малко рязка и очевидна, отколкото през времето на Маркс или Кинг. Несправедливостите днес са по-малки, но те са по-комплексни. И това е, което ги прави по-ужасяващи.

Ако Джон Стайнбек можеше днес да пътува из Запада, както е пътувал в Америка преди десетилетия, напускайки магистралите, за да посети забравени градове, за да документира борбите на хората, както направи в „Гроздовете на гнева“, той би намерил много от същото за писане. Глобализацията и нейните господари са се възползвали от огромните разлики в заплащането между Запада и Изтока, с огромна печалба за тях и на огромна цена за другите.

Висшата класа е натрупала много повече от интернационализацията на търговията и финансите от работническата класа, често по покварен начин. Банкерите получават бонуси, въпреки че взимат идиотски решения, които задействат зашеметяващи загуби. Гигантски предприятия като Facebook или Apple плащат минимални данъци, докато работниците със сини якички трябва да работят по-упорито – дори като работят на второ или трето място – за да поддържа стандарта си на живот. И това е вярно както в Германия, Франция или Австрия, така и в Охайо или Флорида.

В Германия около 60% от привържениците на АГ казват, че глобализацията има „основно негативен“ ефект. Ние живеем в свят, както отбеляза напоследък британският историк Тимъти Гартън, „който би накарал Маркс да потрива ръце от радост“. Оплакванията на бели – в основната си част по-малко образовани – избиратели от двете страни на Атлантика, често се отхвърлят като ксенофобско, опростено използвачество.

Но това си има и цена. На традиционната сила на социалните промени в Европа – социалдемократите, май просто не им се получи. Когато Хилъри Клинтън се изказа нелицеприятно за половината от избирателите на Тръмп, тя прозвуча толкова надменно, колкото кралица Мария-Антоанета, която през 18 век беше посъветвала французите, които нямат хляб, да ядат пасти.

В Германия един от лидерите на социалдемократите Ралф Щегнер показа подобна арогантност, наричайки поддръжниците на „Алтернатива за Германия“ „расисти“ и „порове“. Съобщенията в медиите често изразяват същата степен на презрение. В Германия скорошно допитване до общественото мнение показа, че само 14% от гражданите се доверяват на политиците.

Това е тревожно – в страна, където вярата в прогресивно, демократично правителство е крайъгълен камък на следвоенния мир. Но това предполага, че и законният гняв ще бъде признат като такъв. Ако тази вяра се разтърси, демокрация губи основното си обещание. Поради тяхното взаимно сочене с пръст нито популистите, нито утвърдените партии признават, че и двете страни или прахосват гнева на хората, или превръщат този гняв в контрапродуктивна омраза или го отричат или отхвърлят.

Клинтън има шанс да се промени като поведе политическа върхушка, която да проумее и опита да се справи с гнева, вместо просто да го създава и да го отхвърля. Ако тя направи това, да се надяваме Европа отново да гледа на Америка като на модел за демокрация.


БГНЕС
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар