Почти на 84 г., Жан-Пол Белмондо не спира да вълнува французите.
Смятан за жива легенда на седмото изкуство, той е уникален актьор, който може да изиграе еднакво добре ченге или нехранимайко, господар или обикновен човек. 48-те филма, в които се е снимал, са гледани от милиони зрители от 1959 до 2009 г.
Неговата игра е вдъхновила много актьори, а френският телевизионен канал Canal+ избра 11 от “наследниците му”, за да представят 12 от филмите на Белмондо в рамките на една изключителна програма, която ще превърне от 18 до 23 февруари Canal+ в Canal+Белмондо.
- 12-те филма, които Canal+ ще излъчи, сред любимите ли ви са?
- Не, защото, както и моите деца, аз обичам всичките си филми, дори неуспешните! Синът ми Пол ги избра.
- Представят ги 11 личности. Изненада ли ви техният поглед върху филмите?
- Това, което ме учуди, бе най-вече фактът, че говорят за тях! Скоро ще стана на 84 г. и винаги съм смятал, че в деня на смъртта ми хората ще говорят за мен, но после ще преминат към нещо друго. Вече не съм толкова сигурен…
- С кои от тези почитатели на вашето творчество се чувствате свързан?
- С Жан Дюжарден, разбира се. Гледам на него като на свой наследник във филми като “Агент 117”. Но също така Албер Дюпонтел, чието зрънче лудост ми е близко. Харесвам много и Даниел Отьой. Мисля, че той е от онези актьори, които ще гледаме още дълго време. Способен е да направи сериозни неща, но също така и комични. Много е забавен! За мен винаги е удоволствие да го гледам как играе.
- Често казват, че Ален Делон няма наследник. Не е ли това голямата разлика помежду ви?
- Делон изглеждаше тъжен, сериозен, самотен. Аз бях по-весел и хората предпочитаха веселието. Но по това ние винаги сме се допълвали с него. Този ефект се търсеше в “Борсалино”, където играхме заедно. Приятелството ни никога не помръкна, дори и да се опитваха да ни противопоставят. Споделяме един и същ вкус към играта и към приключението.
- Какъв съвет давате на онези, които навлизат в професията?
- Трябва да работят. Аз наистина работих много в началото. Но трябва също желание да успееш и да покажеш, че наистина искаш ролята. Това е драмата на някои кастинги: когато видят млад актьор, не долавят целия му потенциал. Затова не обичам да съдя за начинаещите актьори. Никога не знаеш дали няма да направят голяма кариера. Един млад актьор трябва да има воля. Родителите ми ме научиха на това, когато бях в Консерваторията.
- Прощавате ли на онези, които не са вярвали във вас навремето?
- Напълно. Не изпитвам никаква злоба, никаква горчивина, никакво огорчение, свързани с миналото. Когато започнах да правя филми, си казвах, че всичко ще приключи бързо и ще се върна в театъра. Живеех във форма на безгрижие. Веднъж отидох в Рим за снимки, но, слизайки от влака вечерта, така и не успях да намеря киностудиото “Чинечита”. Прекарах нощта в преддверието на една църква.
- Мислите ли, че днес актьорите са по-интелектуални отпреди?
- По мое време вече имаше интелектуални актьори. Критиката ги обожаваше: в тяхната липса на изразителност тя виждаше “прекрасна интензивност”. Да играя, за мен означава да изразявам емоции чрез движението, действието! Както и да е, актьорската професия продължава и се развива, от Платон досега, било то в тъжния или веселия регистър.
- Вие сте преминали през 60 г. на киното. Промени ли се то много?
- Някои хора от моето поколение имат навика да казват, че киното е приключило. Аз не мисля, че това е вярно. Със сигурност, киното се промени, но то живее! С приятеля ми Шарл Жерар ходим два пъти седмично на кино. Наскоро гледах “Далида” и “Ла Ла Ленд”. Филмът на Деймиън Шазел е различен от мюзикълите от златната епоха на Холивуд, но е интересен.
- Смятате ли, че днес все още могат да се правят филми като “Човекът от Рио” или “Премеждията на един китаец в Китай”?
- В този момент, не. Но мисля, че това кино ще се върне. Вижте италианското кино, то е в пълен ренесанс, това е страхотно!
- Като че ли във вас никога не е имало носталгия, нито меланхолия…
- Не, не изпитвам носталгия. Когато е свършено, е свършено!
- Не мислите ли, че днес киното е по-тъжно, защото епохата е по-тъжна?
- Да, днес хората не са толкова весели. Трябва да кажем, че от няколко години сме свидетели на ужасни неща…
- Изпитвате ли дистанция спрямо събитията?
- Както всички останали, и аз съм белязан от събитията, но мисля, че ролята на един актьор е да играе за всички; затова не обичам да се изказвам за актуалността. И освен това най-добрият начин да отговорим на онези, които ни желаят злото, е да запазим известна веселост.
"Професионалистът" (1981 г.)
- Какво мислите за този предизборен период?
- А, има марионетки!
- От времето на генерал Дьо Гол, когото ценяхте, възхищавал ли сте се на някой политик?
- Не. Може би на Жак Ширак, който като човек беше добър, пълен с живот, щедър.
- Добри актьори ли са политиците?
- Не.
- Дори онези, които лъжат?
- А, Каюзак наистина беше много голям лъжец!
- Гледате ли телевизия?
- Да, много. Някои предавания са много лоши! Телевизионните риалита, например, не ги гледам. Но обичам предаванията за кино и съм пристрастен към новините и, очевидно, към спорта!
- Вие човек на навика ли сте?
- О, да! Чета “Екип” всяка сутрин от 1948 г. насам и всеки ден обядвам с моя стар приятел Шарл Жерар.
- Запознали сте се в един боксов клуб, “Авиа”, където са ви наричали “Бомбардировача”…
- Да, както доказах пред Шарл още на първата ни среща, имах добър ляв. И все още имам!
- Спортът обаче вече не е такъв, какъвто вие го познавахте…
- Днес спортистите получават невероятни суми. Това е свързано с епохата. Но аз все още го гледам с голямо удоволствие, защото това си остава спорт, тоест спектакъл.
- Мечтали ли сте да бъдете някой друг?
- Да: папа. Не успях, но ми случи да играя свещеник в някои филми.
- Има ли интелектуалци, които ви очароват?
- Има ли какво? Честно казано: не. Някога Сартр ме очароваше, защото пишеше прекрасни пиеси.
- И въпреки това сте му крадяли бутилките с мляко от сградата, в която е живеел…
- Да! Когато, като хлапета, нямахме и стотинка, дебнехме камионетката на млекаря, която доставяше бутилките му на прага. Тъй като забелязах каменно стълбище, чийто собственици не бъразт да си приберат доставката, свикнах да се обслужвам от този адрес. Но, когато открих, че жертвите на всекидневната ми дребна кражба са Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартр, веднага спрях!
- Все още ли правите глупости?
- Малко… Но по-малко, отколкото преди 40 г., когато напускахме хотелските стаи. По времето на “Човекът от Рио” това беше игра, която се състоеше в изхвърляне през прозореца на леглата и шкафовете от съседната стая.
- Търпелив ли сте?
- Това е много важно в киното. Когато нямаш търпение, трябва да се занимаваш с друго нещо! Но това е трудно. Когато Жан-Пиер ме караше да отида да се концентрирам в гримьорната си, обикновено ме намираше на път да заспя…
- Казахте, че не са ви харесвали в сериозни роли. Страдахте ли от това?
- О, не! С възрастта свикваш с идеята. Вижте “Стависки”. По онова време хората много го критикуваха. Какво?! Белмондо в ролята на мошеник, във филм за политически скандал от средата на мрачните 30-те г.?! Днес вече не гледат на този филм като на аномалия в кариерата ми.
- Има ли филми, за които съжалявате, че не сте ги направили?
- Без колебание, “Пътешествие до края на нощта”, по шедьовъра на Селин. Изпитвам голямо съжаление. Трябваше да го направим с Жан-Люк Годар и Мишел Одиар. Щеше да стане страхотно.
- Какво ви харесваше в образа на Бардамю (героят на Селин - бел. пр.)?
- Това, че беше лекар на бедните, присмехулник, пътешественик: всичко!
- В него няма много веселост…
- О, не! Но героите трябва да се почернят. Както беше с Леон Морен, свещеника. Харесва ми актьорската професия, защото играеш по малко от всичко. И преобразяваш героя си. В същия филм Мелвил ме упрекваше, че не умея да ходя като свещеник. Възразих му, че едно кюре върви точно като мен и накрая той отстъпи!
"Стависки" (1974 г.)
- С какво се гордеете най-много?
- С успехите си. Защото актьорите обичат успеха. Онези, които твърдят обратното, лъжат. В личен план, ме изпълва това, че съм обграден от хубаво семейство и аз съм патриархът в него.
- Имате ли връзка с вярата или с Бог?
- Да, вярвам, че има нещо, и когато умрем, продължаваме да живеем. Не знам как, но продължаваме да живеем, със сигурност.
- Мислехте ли за това, когато през 2001 г. получихте инсулт?
- Мислех за майка си и баща си. Мислех си, че трябва да се измъкна и мога да го направя, при условие, за пореден път, че го искам, както те ме учеха. Много ми помогна фактът, че бях спортист. Събудих се, говорейки неразбираемо. Бяха ми нужни две години, за да се науча да говоря отново, въпреки че лекарят ми каза, че никога повече няма да говоря. Аз успях. Доказателство, че волята позволява много неща. И не само в киното!
- Какъв образ искате за запазят за вас хората?
- Веселието! Трябва да останем оптимисти.
"Фигаро", превод от френски: Галя Дачкова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар