Днес се навършват сто дни, откакто Румен Радев встъпи във функциите си на президент.
Обичаен повод за равносметка и точене на журналистическите пера. Впрочем медиите не му дадоха и ден толеранс, каквато е традицията. А претенциите към новия държавен глава бяха като в оня виц за заека и вълка, в който, с шапка или без, зайо, все едно, трябва да бъде изяден.
Зайо, що си с шапка?
Радев беше легитимно избран от два и половина милиона български граждани по няколко причини. На първо място – защото върна темата за националния интерес в дневния ред на политиката, след като „разгащването“ бе станало норма. Като част от нея, обеща да сложи край на войнстващата русофобия на предшественика си, която рискуваше да ни превърне в прифронтова държава при конфликт между Запада и Москва. Би тревога за състоянието на българските въоръжени сили, без които няма как да бъде защитен националният интерес. Съвсем основателно нареди бедността сред най-големите заплахи за националната сигурност. Посочи опасността от намеса на Турция в изборния процес у нас и потърси законодателно решение за пресичането й. И не на последно място – замени обичайната политическа логорея с ясна и логична реч.
През първите сто дни Радев не изневери на тези приоритети. За първите три месеца свърши немалко: задейства службите срещу мераците на Ердоган да пробие в българския парламент, отряза турската завера за концесиониране на летище София. Президентът спря и спорния Закон за концесиите, гласуван в последните часове на старото НС. Разбира се, Радев си изпати от компромисния избор на министри, някои от които заработиха за кариерата си. Премиерът Герджиков се опита да прокара един-два лобистки проекта, като този за присъединяване към Еврозоната, но бе своевременно озаптен. Въпреки дребните грешки Радев демонстрира политическа независимост, която ще трябва да отстоява в среда, пропита от конформизъм и чуждопоклонническа сервилност.
Фактът, че Румен Радев наруши евроатлантическия унес на целокупната политическа класа и постави националния интерес над чуждите геополитически и икономически сметки, предизвика болезнени спазми у една малка, но креслива либерална общност, препитаваща се тъкмо от тези сметки.
Тази котерия от протестъри интелектуалци бе отгледана за рекламните нужди на бившия президент Плевнелиев, но по съвместителство обслужва и стоящите зад него икономически интереси.
Та тия гневни люде, пуснали пипала в много медии, още от първия час на Радев започнаха да му прилагат номера на вълка. При всяко отклонение от евроатлантическата догма, някой изскачаше и публично го питаше: „Зайо, защо си с фуражка?“.
Тон за песен зададе Росен Плевнелиев. Още на церемонията по предаване на поста бившият президент захвана да назидава с даскалска нравоучителност своя наследник. Да не допуснел, видите ли, „голяма стратегическа грешка“, каквато той, Плевнелиев, никога, ама никога не е допускал. Да не допуснел България да бъде „отклонена от посоката на демократичното развитие и достойното място в европейското семейство“ и прочее наставления, имащи за цел да покажат кой тук е баш европеецът. Едно, като цяло, неприлично парадиране как той, Плевнелиев, не бил разединител, а обединител, което завърши с кресчендото: „Дадох, но не взех“.
Още преди да се изпълнят стоте дни на новия президент, пак този герой се втурна из медиите да разяснява опорните точки, върху които трябва да стъпи анализът за дейността на Радев. От висотата на своето самомнение (разбирай, от главоломна височина!) Плевнелиев дава оценки, сочи „грешки“ и за кой ли път, раздава непоискани съвети. С което предизвика втора вълна от следизборна радост, припомняйки ни недоразумението, от което се отървахме. На вълната на ентусиазма, Плевнелиев дори декларира тревога от референдума за отнемане правото на глас на българите зад граница, макар Радев ни веднъж да не е отварял дума за подобно допитване.
Това бе нескопосан опит да се монополизира критиката срещу президента от кръжеца „Плевнелиев“, претендиращ за ролята на „алтернатива“.
Зайо, що си без шапка?
Още преди президентът да сформира служебното правителство, десните агитки започнаха да подгряват публиката, че това ще е кабинет на БСП, настроен реваншистки към предишната власт, че има опасност да манипулира изборния процес в полза на социалистите, че няма да е политически безпристрастен.
После стана ясно, че кабинетът се състои предимно от бивши кадри на десницата, че в него влизат експерти, а не политически лица, че са запазени голям брой кадри от времето на ГЕРБ. Служебният премиер Герджиков дори откровено призна, че е гласувал за реформаторите на вота, защото били „хора от неговото котило“. Като се разбра тая работа, десните запяха резервния за изяждане рефрен: „Защо дори БСП се разграничи от президента?“. Демек, зайо, къде ти е шапката бе?
И така, и иначе – все зле. Важното е да бъде изяден.
Този трик бе приложен на Радев и по въпроса за отмяна на антируските санкции. По време на предизборната си кампания президентът недвусмислено се обяви за премахване на ограниченията, от които страда основно българският бизнес. Този въпрос и досега не е отпаднал от президентския дневен ред. Въпрос на време, на процедури и на сложни геополитически маневри.
Но кресливите русофоби, вместо да се радват на тая работа, побързаха да обвинят Радев, че изневерява на предизборните си обещания. „Край. Без шапка!“
Не е изключено много скоро икономическата принуда да застави големите европейски държави да преомислят сами политиката си на санкции срещу Русия, които впрочем и сега се заобикалят, и тогава същите тия пламенни „проевропейци“ ще трябва да запеят в един хор с президента. Но засега темата е чудесен повод за атаки. Поради липса на по-съществен.
Същото се случи и с опитите на новия държавен глава да възпре турското вмешателство във вътрешните ни дела. От цялото усилие да се спрат „автобусите“ от Турция и да се пресекат каналите за финансиране на мюсюлманското вероизповедание отвън бдителният протестариат забеляза само удобните нему детайли: Край! Президентът иска да лиши българите в чужбина от право на глас! И като се вдигна една гюрултия... Облъскаха си главите в дървото, а така и не видяха гората!
Вярно или грешно, предложението на служебното правосъдно министерство за въвеждане на уседналост за всички видове избори у нас постави пръст в раната и предизвика важен обществен дебат, от който може да произтече и нещо належащо за държавата. Но кой ти гледа, важното е да бъде отрязана държавната глава! От цялата агресивна външна намеса и възникването на протурски партии у нас тия защитници на диаспората предпочетоха да видят само „намеса на президента в работата на служебното правителство“.
Нещо повече, Плевнелиев упрекна своя наследник, че видите ли, неправилно се фокусирал само върху Турция по темата за чуждата намеса във вътрешните ни работи. Според него прожекторите трябвало да се насочат към Русия, защото оттам му хакнали сайта през 2015 година. Един вид: „Зайо, къде ти е ушанката?“.
Само да припомня, че през своите първи 100 дни Плевнелиев се изживяваше основно като рекламен агент на американския бизнес – ту подкарваше американски електромобил, ту яхваше американски правителствен самолет до Афганистан. На събратята си от строителния бизнес обещаваше „енергийна ефективност“ – ще рече саниране с 2 милиарда държавни средства, изродило се в... знаем какво. А разбирането му за националната сигурност се свеждаше до сбор от „клъстери“, „хъбове“ и „бекъп центрове за киберотбрана“, каквото и да значи това.
Краят на вица
Освен да притесняват президента на всяка крачка, въпросите от рода „Зайо, що си без шапка“ имат и друга цел. А тя е държавният глава да бъде натикан в ъгъла, да дава постоянно обяснения, да си наляга парцалите и да не се меси много-много в работите на изпълнителната власт. Целият този шантаж премита терена пред Борисов, за да нахлуе на игрището като пълновластен господар, а не да му се плетат в краката някакви „шофьори на самолет“, разбираш ли.
Засега Радев успява да парира успешно ударите. Но се очертава сложно съжителство между президент и премиер, а глутницата ще продължи да бройка шапките на заека с надеждата все някога да сполучи.
Атанас Добрев, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар