Омразата лее отровата си навън, но най-тежко поразява отвътре

В подсъзнанието ни се натрупва тежката утайка на грозното, омърсява ни, погубва ни. И ние сякаш забравяме кои сме и защо сме...

Живеем в объркано време. 

Днес вдъхновението идва все по-рядко, защото накъдето и да се обърнем, очите ни потъват в болка, ярост, унижение, страх, обида... все такива усещания, които тровят вродените ни пориви да бъдем добри, разделят ни.

Колко често сме се будили с мисълта, че днес ще се усмихваме повече, ще направим нещо, от което и някой друг да се почувства добре, нещо хубаво? А после още с първото съприкосновение с реалността, сме забравяли за обещанието си и сме се поддавали на гнева? Постепенно в подсъзнанието ни се натрупва тежката утайка на грозното, омърсява ни, погубва ни. И ние сякаш забравяме кои сме и защо сме.

Всеки ден се лутаме сред мизерията, простряла съсухрените си ръце за жълти стотинки на някой ъгъл, вървим из паркове, където тревата сякаш се моли за пощада, задушена в затвора на безброй боклуци. От сутрин до вечер слушаме новини, за които много ни се иска да са фалшиви, но уви – истински са. Говорят за убийства, измами, корупция, ниски доходи, лошо качество... И аромата на сутрешното кафе се смества с мириса на студена безнадеждност.

Иска ни се да виждаме доброто, да живеем днес така, че да имаме и утре. Но сме толкова пресъхнали от жажда, че само и само да я утолим, сме готови един на друг да пием от кръвта си. Губим силите си някъде между унижението да бъдем мачкани в ежедневните битки с живота, обидата, че уж сме личности, а сякаш се давим в море от безличност, усещането за безпомощност. И така се заразяваме с омраза. Тя се настанява комфортно в наранените ни души и започва алчно да ни пресушава.

Насила се научихме да разбираме нейният език. И как иначе, след като той звучи сутрин, обед, вечер, дори в сънищата ни?! Този език се говори на висок глас, звуците му са като стрелба с автоматично оръжие. Очите на омразата са цепнатини, от които изригват огън и кълбета от пепелища. Тази зараза превръща лицата в уродливи маски. Омразата лее отровата си навън, но най-тежко поразява отвътре.

Добре, че се виждат само лицата, а не и душите на нейните проповедници! Страшното е, че домогнали се до управлението, те влияят на процесите в страната. За тях властта не означава отговорност към народ и родина, а хранилка за болни амбиции. Зад израза „обединени патриоти” стои неприкритата истина – обединени рушители на единството на нацията.

Но има спасение! Срещу омразата действа Любовта. Няма по-силна противоотрова от нея. Само трябва да помним, че я носим в себе си. Тогава ще се будим с порива да направим нещо добро днес и наистина ще го направим. Тогава в малкото парче хляб ще виждаме трапезата, която ще ни засити, ще се зарадваме, че е жива и зелена малката тревичка и просто ще я освободим от затвора на боклуците, ще отвръщаме с щедра усмивка на всеки, който си изкарва гнева върху нас, защото се страхува да признае собственото си безсилие. Тогава ще започнем да виждаме колко прекрасни неща имаме и колко много можем да вземаме, без да ощетяваме никого, и колко много можем да раздаваме, без да обедняваме.

Благодаря на онези, които макар провокирани до краен предел, блъскани, обиждани, заклеймявани, наричани какви ли не и същевременно отричани, не се поддават на заразата, наречена Омраза и всеки ден отстояват с достойнство правото си да изберат Любовта и свободата да я раздават, защото я имат в изобилие!

Десислава Христова, Epicenter.bg