Близо 850 стихотворения и песни, включително и поема за деца. 29 роли в киното, 15 превъплъщения в театъра, 11 радиоспектакъла, 4 романа и 2 сценария (останали недовършени).
Петнайсетина китари - свои и чужди, направени от именити и неизвестни майстори и увековечени в снимки, филми и аудиозаписи. Над 10 коли, най-вече чуждестранни, сред които BMW и Mercedes, почти всички - потрошени в катастрофи. Трябва ли да се знаят тези (и много други) факти от живота на Владимир Висоцки, за да си спомним за него именно днес, 25 януари, когато световноизвестният бард и актьор би навършил 80 години? Не, разбира се.
Никакви числа и обстоятелства - без значение дали са достоверни или са плод на народната фантазия и любов, не биха могли да създадат реална представа нито за мащаба на таланта, нито за безграничността на човещината, нито за ролята, която Висоцки е "изиграл" в историята на СССР от периода на Брежнев. Именно в историята на тази огромна държава, а не само в нейната култура. Защото Владимир Висоцки се превърна в социален феномен, уникален човек и дори (анти)герой.
Образът му за мнозина бе и си остава загадка, обгърната в полуистини и полуизмислици. Поет, автор и изпълнител на собствени песни, театрален актьор, филмова емблема... Всички тези определения са само допълнение към явлението Висоцки. Година след смъртта му Нобеловият лауреат по литература и негов приятел Йосиф Бродски подчертава: "Имаме си работа най-напред с поет. Говоря за това, което е правил с езика, за неговите рими. Китарата по-скоро му е помагала да прикрива невероятния труд, който той е полагал за чисто лингвистичната страна на песните си. В този смисъл загубата на Висоцки е загуба за езика, абсолютно непоправима."
Но онези милиони жители на Съветския съюз, които се докосваха до Висоцки благодарение на магнетофонни записи, а после и на плочи, го ценят най-напред не като поет, изпълнител или актьор. Макар че не е бил върнат нито един от билетите за спектакъла "Хамлет", който трябвало да се играе на Таганка в деня на смъртта на изпълнителя на главната роля, а телевизионният образ на Глеб Жеглов от "Мястото на срещата не се променя" е станал неразделна част от превъплътилия се в него артист.
За обикновените хора Висоцки преди всичко е свой - човек, успял да каже/изпее най-важното, истинското и наболялото така, както те самите никога не биха могли. Той е и другар по оръжие - за ветераните от Великата отечествена война и служилите в Афганистан. И е съсед по килия - за вкараните зад решетките. А също е член на екипажа - за моряците и летците. С една дума - народен (анти)герой.
Нито преди, нито след него никой не е успявал да го постигне: да пробва тази роля, да я преживее, да я направи разпознаваема за абсолютно всички - от чистачките до обитателите на партийните кабинети. Висоцки стана въплъщение на всички човешки противоречия и вътрешната конфронтация.
По заповед "отгоре" често му отнемат роли (дори онези, които се приемат от публиката като негова запазена марка). Но той продължава да пътува в чужбина, защото не смеят да не го пуснат. Изрязват песните му от филми, забраняват да пее в театрални постановки. Но пък не му пречат да купува зад граница скъпи коли и да ги кара с бясна скорост по московските улици.
Никой и никога не се решава (а и няма каквито и да било основания) да обвини Висоцки в конформизъм или обслужване на интересите на властта. Той не може (и не бива) да се нарича дисидент или да му се вменява антисъветско поведение. И тези рамки са му тесни, категорично не се вписва в подобни клишета.
Вероятно най-добре е да се уточни, че Висоцки изобщо не пасва на заобикалящата го реалност. Като че ли живее тук и сега, но същевременно и отвъд настоящето, стъпил здраво върху основите на историческото минало с поглед, зареян безкрайно далеч в бъдещето. Сигурно именно затова властта не знае и не разбира какво да го прави този уникум. Абсолютно невъзможно е да се игнорира. Абсурдно е всички да се преструват, че не съществува. Доказва го, уви, погребението на Висоцки през юли 1980 г. Стотици хиляди се събират да изпратят поета и актьора в последния му път. Милиони пък съжаляват, че нямат физическата възможност да го сторят и изпитват в сърцата си дълбока искрена болка от неговата загуба.
Както често се случва с гениите, умът и сърцето им много скоро се уморяват. Защото се налага да се съобразяват с реалността, закърпвайки тук и там зейнали дупки за сметка на таланта си.
Не, той никога не е бил обичан от всички, без изключения. Но това бяха изключения, които само потвърждаваха правилото. Не, Висоцки никога не се е бунтувал срещу нещо конкретно. Но той е бунтар по рождение, който просто не умее да живее спокойно. Не, никога не е претендирал, че е олицетворение на народа. Но народът сам, доброволно и искрено му поверява тази мисия. А тя му пасва от раз. Защото само на него може да му е по мярка. Това се усеща от всички. И всичко му се прощава. За някои неща и властта, и хората си затварят очите. Пропускат край ушите си. Не забелязват. Тъй като вярват на своя бард.
Висоцки го чувства. И няма как да не поеме огромна отговорност - и пред народа, и пред държавата си. "Имам претенции към моята страна, но няма да ги коментирам пред вас", парира той обяснимото любопитство на чуждестранни журналисти.
Това не е поза, не е пренебрежение, не е и страх. А обич. Истинска, взаимна и безкрайна.
Поклон.
Альона Нейкова, "Дума"
Няма коментари:
Публикуване на коментар