На всички като угодиш, на себе си ще навредиш

Българската външна политика изглежда хаотична, подчинена на моментни пропагандни цели и описвана под влияние на еуфорични емоции
 
През първата половина на тази година на България за пръв път ѝ дойде редът да председателства Съвета на Европейския съюз. 

Тази нова роля предизвика раздвижване и дори ентусиазъм в българското общество. Колко хубаво е България да играе важна роля в ЕС и дори в бурните, за съжаление, в момента световни дела. Но като всичко останало у нас ентусиазмът продължи от дъжд до пладне – сиреч до първите срещи, проведени в София, но далеч от обществото, зад широкия ограден периметър на НДК. А медийното им отразяване подхождаше повече за клюкарските рубрики, отколкото за политическите.

Възможността за по-дейна българска роля във външната политика съвпадна с желанието на вездесъщия ни водач – главен секретар на МВР, кмет на София, трикратен премиер, шампион в печеленето на избори ген. Бойко Борисов, да изпробва забележителния си политически талант и във външната политика. Няма да коментирам дали това се дължи на поомръзналата му дребнава вътрешна политика или на нерешимите проблеми в социалните и други сфери. Така или иначе, фактът си е факт: Бойко Борисов застана в центъра на европейската политика.

И какви са резултатите от звездния миг на българската външна политика?

По думите на Бойко Борисов: „България като държава води балансирана политика, поддържа добри и приятелски отношения с всички страни”. И сам изброява успехите: на срещата на върха в София „ЕС – Западни Балкани” той накарал лидерите на Косово и Сърбия Хашим Тачи и Александър Вучич да си стиснат ръцете, докато в Скопие отказали да се поздравят; премиерите на Гърция и Република Македония провели съвместна пресконференция и се споразумели за приемливо име на Македония. 

И още от списъка с успехите: премиерът Бойко Борисов на 22 май имал среща с министъра на правосъдието на САЩ с цел отпадането на американските визи; „и руснаците, и американците, и турците, като основни геостратегически играчи освен в Европа са добре дошли и на Балканите, за да бъдат използвани като „мост на дружбата”; в събота (26 май) ще бъде в Киев, за да гледа финала на шампионската лига заедно с украинския президент Петро Порошенко, в сряда (30 май) ще се срещне с руския президент Владимир Путин, за да разговарят за възстановяване на важни съвместни проекти.

Всичко това е чудесно, както и констатацията: „Нека да приемем, че всички институции – и президентството, и ние, правим неща, които са в полза на държавата”. При едно условие: ако беше истина.

Каква е реалността? По основаната тема – интеграцията на Западните Балкани, срещата в София се оказа крачка назад дори от стратегията на ЕК от февруари т.г.; споразумението между Гърция и Македония за името на последната, освен че едва ли ще се реализира, май се оказа и в ущърб на България; турският президент Реджеп Тайип Ердоган не проявява желание да се възползва от посредническата роля на България; разговорите с Путин ще бъдат всичко друго, но не и лесни след зигзагообразните действия на България през последните години.

С други думи, погледната през призмата не на розовите очила, а на резултатите, българската външна политика изглежда хаотична, подчинена на моментни пропагандни цели и описвана под влияние на еуфорични емоции.

А резултатите май отговарят на известната българска поговорка „На всички като угодиш, на себе си ще навредиш”.

Проф. Искра Баева,  24may.bg