Явно последната седмица на петия месец от нашето председателство на Съвета на Европейския съюз ще протече под знака на две важни визити на български политици в Русия: отминалата вече среща на президентите на двете страни в Сочи и предстоящата среща на българския премиер с руския президент и с други официални лица на 30 май в Москва.
Срещата на президентите вече предизвика порой от коментари и анализи, изобилстващи от истини, полуистини и предположения. Не по-малко на брой ще бъдат и коментарите около предстоящата визита българската делегация, водена от Бойко Борисов. Без да знаем какво точно са си говорили президентите Путин и Радев, може да предположим, че е ставало въпрос за енергийни проекти и икономически санкции. Тук безспорен факт е, че в групата на президента Радев при посещението му в Русия отсъстваха както представители на изпълнителната власт, така и на българския бизнес. А пък парламентарното участие на нашите беше на сравнително ниско протоколно ниво и не стана известно то да е произвело някакъв резултат.
Защо президентството, министрите и бизнесът не се споразумяха за една по-представителна визита в Русия, тепърва ще се види. Или пък няма да се. Но България във всеки случай няма нужда от излъчване на разнопосочни сигнали към международните си съюзници и търговски партньори. И не просто няма нужда, а ще й бъде много вредно, ако продължава да го прави. Крайно време е българските политици да разберат, че са тук временно и съвсем за малко, а България е завинаги и над всичко!
Независимо от това, за какво ще се договорят Владимир Путин и Бойко Борисов, страната ни се нуждае от внимателен и обективен анализ на настоящето и бъдещето на своята енергийна система. По отношение на нефта и газа България ще остане силно зависима от руския внос в обозримото бъдеще. А както вървят нещата с храбрия американски президент Доналд Тръмп, след една атака върху Иран доларът ще скочи много над 100 долара барела. Ако Иран пък в отговор потопи някое старо корито в теснината на Ормузкия пролив и го блокира за години, може да осъмнем и с нефт по 300 долара барела.
Собствените ни енергийни неядрени ресурси са на основата главно на топлоцентрали на въглища (за съжаление, повечето нискокалорийни и предизвикващи видимо замърсяване на околната среда) и в по-малка степен на водни, вятърни и слънчеви станции. Добивът на български нефт и газ е нищожен. Водно-електрическите централи, особено малките, за съжаление имат разрушителен ефект върху водните ресурси и живата природа, а вятърните и соларни източници са недостатъчни. Общо от възобновяеми източници получаваме, или ще получаваме до 10% от произвежданата електрическа енергия. Двата атомни хилядника в АЕЦ „Козлодуй”, които осигуряват около 30% от електроенергията на страната, имат хоризонт на експлоатация до 20 години.
Така въпросът опира до прословутия проект „Белене”, който за пореден път се извади от нафталина, но този път нещата изглеждат сериозни.
За възраждането на проекта през 2013 година се произведе национален референдум по инициатива на БСП. Гласовете „за” и „против” бяха в съотношение 2 към 1, но участието беше слабо и резултатите от референдума не станаха задължителни. Сега обаче е време да анализираме аргументите за и против проекта „Белене”, защото за последните 5 години много неща се промениха. Категоричен аргумент в полза на въвеждането на нови енергийни мощности, и то не само у нас, е неочакваният световен възход на електромобилите, наричани с нежното име „електрички”. В момента всички големи производители на автомобили спират дизелите и почват стремглаво да бълват електрички. Така скоро всички ще изпищят за повече електричество.
Скептиците у нас казват, че страната ни ще се наводни не с електрички, а със стари дизели, които Западът в момента масово изхвърля. Може и така да стане, но може и тук да ни накарат да ограничим дизелите и да дадем път на електричките. Че тези последните също не са кой знае колко екологични, е добре известно, защото производството на батерии е мръсна работа и силно уврежда околната среда. Тук по стар и лицемерен начин богатите страни си чистят екологията, като минават от въглеводороди на ток, като замърсяването от производството на батерии го пращат в бедните страни. Където и без това автомобилите са стари, храната е тотално ГМО, а вода катастрофално няма. И после се чудим защо милиони напират към Европа, като прескачат и режат телените ограждения. Тук, впрочем, скоро ще трябва да решим дали ще използваме сила (знаем какво означава това), или ще се предаваме. Щото трето няма.
Време е за резюме на резултатите. Първата точка в спора е дали ни трябва още ток, щото сме били имали повече от достатъчно. Това последното е вярно, но само за близките 4-5 години. Иначе отговорът е, че категорично ни трябва още ток. Защото: 1) чака ни затваряне на АЕЦ „Козлодуй” поради изтичане на лиценза на реакторите, 2) ще има затваряне на ТЕЦ-ове на въглища и/или плащане на гигантски глоби за мръсен въздух и 3) рано или късно ще подкараме масово електрички.
Втората точка в спора е безопасността на ядрената енергетика. Катастрофите в Чернобил (1986 година) и Фукушима (2011 година) бяха от максималната 7-а степен по Международната скала за ядрени и радиационни събития на Международната агенция за атомна енергия. Последиците от двете аварии бяха и продължават да са ужасяващи. Новият защитен корпус над 4-ти блок в Чернобил е пред разрушаване, а стопената активна зона на реакторите във Фукушима всекидневно бълва огромни количества радиоактивна вода в Световния океан. И двете огнища на мръсна радиация са си живи и здрави и ще останат такива в близките няколко хиляди години (говори се за 25 хиляди).
И тук се сблъскваме с една трудно разбираема надменност, която може лесно да ни погуби. Та човешката цивилизация е само на 10 хиляди години, техническата цивилизация е на 300 години, а компютърната цивилизация е само на 75 години (на толкова е приблизително и ядрената енергетика). И ние имаме нахалството да говорим какво ще се случи след 25 хиляди години! И защо това е нахалство? Най-малкото защото в момента приключва един 12 000-годишен прозорец между два ледникови периода на Земята. Само след малко на брой години Северното полукълбо ще бъде под няколко километра лед и ще остане така през следващите 100 хиляди години. Такива са параметрите на последните 10 ледникови периода на Земята (за толкова поне знаем) и те не зависят от нашата дейност, мечти и представи за света.
Българските реактори, които наскоро си купихме от Русия, и които в момента ръждясват в импровизираните си халета, са от 2+ поколение, т.е. те са достатъчно стари. Същевременно те са от водно-воден тип с пасивна защита, което означава, че в случай на авария и обезточване (спиране на тока) те автоматично ще спрат и ще се изключат. В този смисъл те са по-безопасни от поне половината от действащите около 450 реактора по света (само в САЩ има 100 реактора, а във Франция те са 60). Така че не можем да говорим за аварии от типа на Чернобил, Фукушима и на по-малко известната авария в „Три Майл Айлънд” в щата Пенсилвания през 1979 година. Разбира се, пълна сигурност срещу аварии няма и не може да има. Но сигурността на българските реактори (вече монтирани и бъдещи) е поне на средно световно ниво.
Третата точка в спора е продължение на втората и е свързана с повишения сеизмичен риск на площадката „Белене” предвид близостта й с огнището Вранча, което напоследък отново се заобажда. То и всички други вулкани и земетръсни зони се заобаждаха напоследък, така че и тук няма какво много да се направи. Само ще напомня, че катастрофата във Фукушима стана не собствено поради силното земетресение през март 2011 година, а поради възникналото след това цунами, което заля долните етажи на централата и извади от строя генераторите на ток. Това обезточване разруши централата, която беше с активна защита. За разлика от нашите реактори, които са много по-надеждни предвид пасивната си защита.
За японската катастрофа допринесе проявената от строителите на централата алчност и тройна глупост.
Първо, за икономия направиха централата близо да брега, за да не копаят дълъг канал за морска вода за охлаждане. Ако бяха я направили само 10 километра навътре в сушата, цунамито щеше да се разсее. Второ, направиха защитна стена срещу цунами с височина 10 метра, а само преди 70 години в съседната префектура беше имало 40-метрово цунами. И трето, туриха генераторите в мазето, а резервоарът с горивните пръти на тавана, докато трябваше да е обратното. По този начин предизвикаха преки щети за около един трилион, а непреките въобще не могат да се оценят. Така че сеизмичен риск за Белене има, както има и риск от скъсване на стената на сръбско-румънското хидросъоръжение „Железни врата”. Но ако това стане, ще изчезнат и българските крайдунавски градове, така че щетата ще е гранд тотал отвсякъде.
Четвърта точка в спора за Белене е, какво правим с отработеното ядрено гориво, което дори след преработка е силно радиоактивно и вредно и такова ще остане и след прословутите 25 хиляди години? Въпросът е с повишена трудност, а отговорът се състои от вдигане на рамене и мънкане от типа „Ми, нищо разумно не можем да направим”. Което означава, че закопаваме някъде ядрените боклуци, после ги заливаме с разни течности и накрая ги бетонираме. И ако след 25 хиляди години някой още се интересува от тях, проблемът става негов.
Пета точка скромно се свързва с корупцията, характерна за Източна и Южна Европа. Казано по-просто, опасенията са, че голяма част от парите за новата АЕЦ ще се окраде. Но това е вярно за всеки инвестиционен проект и не означава, че трябва да спрем да строим. А означава, че трябва да започнем да крадем по-малко.
Тук някъде е и последната, шеста точка, а именно, колко още пари ще трябва да дадем, за да имаме след 8 до 10 години нова ядрена мощност със старите, но пък сигурни, руски реактори? Това е въпрос на бъдещи разговори и преговори с потенциални и актуални инвеститори. За груба оценка можем да използваме класическата формула „умножи по 2”. Така, ако си представяме, че ще дадем два милиарда, направо да вадим четири. И да се молим, да не станат шест. Но то и парите станаха съвсем относителни. Примерно всеки французин дължи по 80 хиляди евро на външни кредитори, а всеки българин дължи по 7 хиляди. Ако бъдещата централа излезе 7 милиарда евро, то всеки българин ще започне да дължи не по 7, а по 8 хиляди евро. Което е практически същото. За средния французин е ясно, че няма и посмъртно да върне онези 80 хиляди евро, които дължи. Но и българинът няма да го върне смешния си дълг от 8 хиляди евро.
Което означава, че е настъпил моментът за носене на новите дрехи. За който има такива, разбира се.
Проф. Михаил Константинов, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар