В България имаме една отправна точка, когато говорим за футбол, и това е лятото на 1994 година. От тогава отлетяха цели 24 лета, а в родния футбол така и не се случи нещо значимо.
Мимолетните успехи на някои от клубовете ни в Европа също не стигнаха, за да се смени моделът на работа и начинът, по който те трябва да функционират, за да изграждат нови таланти. Националният отбор пък така и не получи нужните играчи с опит, които да постигнат пробив на световни или европейски финали.
И така вече почти три десетилетия - нищо за генералното развитие на футбола у нас. А причините са много. От геополитическите, до менталните обременености и балканските комплекси.
През последните години десетки български играчи имаха шанс да се докоснат до големи или по-малки западно- и средноевропейски клубове, но така и не успяха да изградят солидни позиции в тях, които да работят за бъдещето на българския футбол. За разлика от нас, хърватите не останаха със спомените. Те капитализираха по най-добрия начин своето трето място от Мондиал’98 и мигновено започнаха да градят. Превърнаха вълната от триумфа в цунами и след поредица от добри решения футболът стана основен спорт за хиляди деца в цялата страна, за да се стигне до 2018 година, когато „шахматистите“ бяха на крачка от световната титла на мондиала в Русия.
Нещата в Хърватия обаче не са станали за ден или два. Не са и станали, защото там се раждат много повече таланти в сравнение с България. Напротив. Основната разлика е, че те градиха и промениха. Не само организацията си, но и мисленето си. Създадоха мрежа от контакти на Запад. Ежегодно участват в стотици международни мачове срещу отбори от Централна и Западна Европа, което изцяло промени менталната настройка на децата към света и им помогна много по-рано да преодолеят своите балкански комплекси. Това даде отражение и в изграждането на треньорския подход, а разбирането за необходимостта от добро отношение, уважение и отдаденост към всички деца се превърна в основен ключ за успеха.
На обратната страна на монетата стои България, където стресът в спортните интернати е съсипващ за подрастващите. В резултат на това в последните години се нагледахме на провали на талантливи български играчи, които не успяха да се наложат в западните клубове, защото не бяха готови да научат езика, да работят допълнително за развитието си и да се адаптират към начина на живот в тези страни.
От казаното дотук не следва, че футболът в Хърватия е на светлинни години от родния, а че с близки социални, демографски и икономически показатели и въпреки многото сходни проблеми те произвеждат топиграчи в пъти повече от нас. А това дава положително отражение върху националните им отбори, популяризирането на играта и вкарва в част от клубовете свежи пари.
Затова съумеят ли повече български клубове в обозримо бъдеще да вдигнат нивото си на работа, така че да са готови за талантите, които тренират при тях, то и изграждането на топиграчи няма да закъснее. Важно е обаче клубовете, които ще ги налагат в мъжкия футбол, да минат на по-високо организационно ниво и да са мотивирани да развиват младите си таланти.
Защото ако десетина наши играчи се наложат в първенства от топ 5, вече ще имаме основание да очакваме и класиране за голямо първенство на националния отбор, а с това и по-устойчиво възраждане на българския футбол.
Или, иначе казано, трябва ни смяна на чипа!
Няма коментари:
Публикуване на коментар