Започвам.
На нашето квартално пазарче продават тикви.
Пазарче като пазарче.
Софийско - скъпо и пълно с прекупвачи, които се опитват да минат за производители.
Предимно римляни (както са известни по нашите земи).
Денят е 29-ти октомври. Ден преди Хелоуин.
Тиквите са по двадесет лева бройката.
Искам да си купя тиква, ама двадесет лева… Бамааму и тиквата.
Иначе хубави тикви. Тиквести. Спирам се и питам продавачът:
- Може ли тиквата за пет лева?
- Не!
- Защо?
- Щото е тиква. Американска.
- Стига бе, внос на тикви от Америка? – съмнявам се аз.
- Специални са. За хелоинтата.
Разбирам, че празникът моделира цените, ама чак пък двадесет лева…
- Много пари, бе.
- Утре е хелоинтата. Сега тиквите са като елхите на Коледа.
- Да, но все пак това е тиква, а и двадесет лева…
- Еми… Така е. Убавото е скъпо.
- Десет?
- Тц.
- Малко ли е за една тиква? Това е кило и половина месо.
- Па, купи си месо! - Хили се търговецът - Утре е хелоинтата. Работим на открито. Нали разбираш… Ако нема да купуваш, ае, бегай, че ми праиш опашка.
Зад мен никой не стои. Хора минават, гледат тиквите за по двадесет лева и цъкат като на двадесет лева.
Тръгвам си разстроен и без тиква.
Денят е 2-ри ноември.
Разхождам кучето и минавам през пазарчето.
Същото пазарче, същите тикви, същите римляни, но вече върху тиквите има друга цена.
1 лв. бройката.
Спирам се и гледам тиквите.
Доста мисли ми идват в главата.
Пазарна икономика и други дрън-дрън глупости…
Римлянинът, като умен и добър търговец ме кани:
- Момче, земи си тиква!
- За кво ми е? – веднага му влизам в тона.
- Е па за кво… Да си я ядеш.
- Не обичам тикви.
- Тая ще я заобичаш. Българска тиква. Пазарджишка. Екстра. Сладка като мед.
- И кво като е българска?
- Сладка е. Ако не ти, кучето да я яде.
Кучето се облизва. То, щом яде джанки съм сигурен и че на тиквата няма да и прости.
- Кучето такива тикви не яде? – му отговарям гордо - Само американски от тези за хелоинтата. Ама те са по двадесет лева парчето и явно не ти вървят. Гледам нямаш такива…
Търговецът ме гледа неразбиращо.
Фръцвам се и продължавам като руски атомен ледоразбивач по пътя си.
Хем ми е добре, хем ме е яд, че оня нищо не схвана.
Няма коментари:
Публикуване на коментар