Зима

Зима
Пролет

11 януари 2019 г.

Моралът окончателно напусна властта

Сред лавината от мнения и коментари, заливаща социалните мрежи, понякога може да се попадне и на някое находчиво прозрение.
 
Като например: "Назначават партийци, а после им възлагат задачи като за умни." 

И този сериал го гледаме вече трети сезон, пардон мандат на ГЕРБ.

А червената нишка, пронизваща тази сага, са оставките на трудоустроените на високи постове или на сладки длъжности кадри. При управленията на Бойко Борисов стана традиция да не се търсят експерти, които да свършат определена работа, а да се "награждават" верни, лоялни, заслужили партийни членове и активисти. И те, горките, понеже си знаят, че са случайно попаднали на мястото, което заемат, си ходят с оставките в джоба - според собствените им твърдения. Обаче не ги вадят, когато са сгафили или са оплескали тотално възложената им задача, а ги стискат там, докато този, който им е подарил благата службица, не ги поиска. Сиреч, премиерът и лидер на ГЕРБ - Бойко Борисов.

В нормалните, демократични държави подаването на оставка е морален акт - признание за грешка, несправяне с работата  и поемане на политическата отговорност за това. И всеки, който е сгазил лука - волно или неволно, сам си подава оставката, без да чака седмици тя да му бъде поискана от когото и да било. А още по-малко да обикаля из телевизионните студиа, за да обяснява как не е виновен за нищо, че случилите се проблеми са дребни, незначителни, технически и лесно поправими. 


И също, че някой преди него на съответния пост не си е свършил работата, а в краен случай - че някакъв външен зложелател или велика конспирация му пречат да си изпълни задълженията. Няма и следа от чувство за отговорност, за дълг, за чест или достойнство. Но в замяна на това има в прекалено големи дози високомерие и арогантност на богоизбрани.

Третото управление на ГЕРБ окончателно изпразни от морално съдържание този акт на подаване на оставка. Освен това подаването на оставка е личен избор. Тя просто се приема, без да се обсъжда или гласува, каквито шмекерии гледахме в българския парламент през последните години.

При управлението на Борисов обаче оставката се превърна в разменна монета за още известно време спокойствие и задържане на кабинета на власт. С поредната оставка на министър или шеф на агенция той си купува още малко политическо време. Така беше и с оставките на куп здравни министри, с оставките на тримата, които "поеха отговорност" за 20-те, загинали на пътя край Своге, с подадената и неприета впоследствие оставка на енергийният министър Теменужка Петкова, с мъчителната оставка на вицепремиера Валери Симеонов, на изпълнителната директорка на Агенцията по вписванията Зорница Даскалова, заради срива на Търговския регистър. Така стана и с поредния  шеф на АПИ.

И защо се разиграва целият този цирк с подаването на оставки? Причината всъщност е една, дори да я разделим на различни компоненти. За да блести като слънце образът на Бойко Борисов без нито едно петънце върху него. Назначават се верни партийци, за да може да изгорят като бушони в кризисен момент, без имиджът на премиера да бъде засегнат или оцапан от поредния гаф, скандал или най-обикновена некадърност, или пък малоумно действие.

За каква демокрация и правова държава можем да говорим изобщо, след като нещата са докарани дотам, че един човек по собствена воля да решава всичко – от назначаването на чиновниците, през това за кои пътища да се плаща такса и за кои не, до харченето на излишъка в бюджета.

Когато някоя държавна институция, препълнена от долу до горе с "калинки", така оплете конците, че неминуемо избухва грандиозен публичен скандал и се покачва общественото напрежение, Борисов, който по традиция вече се спотайва поне няколко дни, за да се ориентира в каква посока поемат нещата, изведнъж се появява като един Deus ex machina (Бог от машината) от древногръцка трагедия и разрешава проблемите. Как? Като изгонва набързо провинилите се, взимайки оставката на съгрешилия придворен, пардон министър или шеф на агенция.

Трябваше ли да се лутаме 30 години из пустинята, т.е. сбъркания преход, за да се върнем там, откъдето тръгнахме? При едноличното управление и партията-държава. А отгоре на всичко този, който управлява еднолично, се оказва, че не знае какви ги забъркват подчинените му и като научи, вдига кръвното, след което ги маха. Така по времето на социализма се говореше за Тодор Живков. "Бай Тошо не знае -шушукаха хората - приближените му го лъжат. Ако той знаеше, не би допуснал да се получи така." Но това беше по-скоро прах в очите на гражданите-поданици.

Защото не е възможно при авторитарен режим, при еднолично управление, издаващият разпорежданията да не е осведомен и да не знае. Напротив! Усещането е, че без неговото знание и дума нищо не става в държавата!

Всъщност нищо ново под слънцето! Още в приказките от стари времена се разказва, че добрият цар го подвеждат лошите царедворци. И в крайна сметка те опират пешкира, а той продължава да се къпе в народната любов. 


Само че така е във вълшебните приказки за деца. А в реалността народната любов се проверява на избори.

 Елизабет Дафинова, Banker.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар