– Професор Баева, кой ще остане в народната памет – безсребърникът дядо Добри от Байлово или домопритежателят Цветан Цветанов?
– За съжаление, вече едва ли можем да говорим за „народна памет“ в онзи смисъл на думата, който ни е останал от миналото – нещо, запомнено и предавано от уста на уста, докато се превърне в убеждение на повечето българи. Този сравнително бавен, но създаващ твърди убеждения процес, днес е заменен от пропагандни медийни клишета, които ни заливат от всички страни – многобройните телевизии, радиостанциите, вестниците, а за младите българи от социалните мрежи. Това означава, че в бъдеще едва ли ще можем да говорим за народна памет, а за моментни сензации. И като имам предвид как политиката господства в медиите, по-вероятно е в историята да остане Цветан Цветанов, само дето не е ясно с каква оценка. Справедливо би било тя да е със силно критична, но и това не е сигурно. Моят голям упрек към Цветанов е за неговата роля в срива на обществения морал – направи го с арогантните си обяснения за апартаментите си и за това, че няма кой да го накаже. Докато дядо Добри от Байлово е символ на мълчаливото служене на доброто, но той едва ли ще бъде последван в нашите прекалено материални и егоистични времена.
– Покойният руски академик Лихачов наричаше България „държава на духа”. Какви чувства предизвиква у Вас сегашната действителност?
– Вече казах, че живеем в материални и егоистични времена, така че трудно мога да си представя, че България може, поне в близко бъдеще, да си върне облика на държава на духа. За мен е тъжна тази еволюция на демократизираща се България. Предполагам, че по-възрастните българи, каквито са и читателите на този вестник, добре си спомнят времето на социализма, когато господстваше диалектическият материализъм. При това положение много от нас очакваха, че след промените материализмът ще бъде заменен от едно по-духовно общество, в което полетът на духа ще има по-голяма тежест от войнстващата еснафщина, която ни заливаше – за нея е достатъчно да си припомним сатиричния филм „Вилна зона“ на Едуард Захариев по сценарий на Георги Мишев. Не зная какво мисли днес Георги Мишев за сегашното общество, но на мен ми се струва, че в надпреварата за вещи изчезна и онзи идеализъм, на който тогава ни възпитаваха в училище – в необходимостта да жертваме личния си интерес в името на по-високите обществен цели. Това изчезна от училището и настъпи времето не просто на личния интерес, а на грубото налагане на по-богатите и по-силните над по-бедните и по-слабите. Погледнете българските „бизнесмени“, които непрекъснато се оплакват от липсата на квалифицирана работна ръка, но не си и помислят да я задържат с по-привлекателни условия на труд или заплати. Предпочитат да си внесат работници от по-изостаналите страни само защото ще се съгласят на по-ниски заплати. За каква държава на духа можем да говорим при това положение? Живеем по-скоро в държавата на безогледната надпревара за по-големи печалби.
– Немалко хора твърдят, че в сравнение с разрухата при демокрацията управлението на Тодор Живков е било същински златен век за България. Логично ли е да се търси такава съпоставка?
– За логично, логично е, но не е съвсем вярно. Идеализирането на времето на Живков е резултат от огромното разочарование на значителна част от българите от резултатите на прехода. Особено при интелигенцията и образованата средна класа – това са социалните групи, които най-живо се интересуват от културния облик на страната и от качеството на духовния живот в нея. А едва ли трябва да убеждавам някого, че т.нар. пазарна икономика, наложена в годините на прехода като основен разпоредител не само в икономиката, но и в цялото общество, удари много тежко културните институции – кина, театри, книжарници, галерии, оркестри, опери. Една след друга те фалираха или едва кретаха, докато в края на краищата тръгнаха по пътя на „комерсиализацията“, за да се спасят. Сега пак имаме културни институции, но в тях толкова широко навлезе бизнеса, така се подчиниха на масовия вкус за сметка на „високата“ култура, че трудно изпълняват истинските си функции – да възпитават в духовни ценности. Ярък пример за тази еволюция ни дава театърът, който все повече прилича на забавление, а не на носител на послания, какъвто беше. Достатъчно е да си спомним знакови постановки от миналото като „Човекоядката“ на Иван Радоев или „Последната нощ на Сократ“ на Стефан Цанев, за популярността на пиесата „Образ и подобие“ на Йордан Радичков (макар и само публикувана), за да стане ясно за какво става дума. Тогава търсехме скрит политически смисъл във всеки текст, а днес търсим просто мисъл и често не я намираме. Но дали можем да говорим за златен век при Живков, когато цензурата беше навсякъде? Едва ли. Това, което липсва днес, е материалната сигурност на творците, за да могат да мислят не само как да се харесат на публиката, а и какво ще оставят за бъдещето.
– Каква е същността на безконечния 30-годишен преход?
– Този въпрос може да получи кратък и дълъг отговор. Ако предпочета краткия, както приляга на вестник, ще кажа: Преход от държавен социализъм от съветски тип към първоначален капитализъм, характеризиращ се с криминално натрупване на капитал, безогледна експлоатация и дива конкуренция. Надеждата ми е в това, че този първоначален период завършва и можем да се надяваме на очовечаване на нашия капитализъм по подобие на западноевропейския. Но при всички случаи ще си остане капитализъм.
– Може ли нацията ни да продължава да разчита, че разпасаната и провалена политическа класа ще я извади от безпътицата, или е крайно време да я принудим да заработи за националното оцеляване?
– Отговорът да голяма степен се съдържа във въпроса – разбира се, че не можем, защото тази политическа класа се провали напълно, а както ни показват никнещите като гъби след дъжд непрекъснати скандали – и зрелищно. Откровено казано, не вярвам, че можем да накараме тези хора да заработят за националното оцеляване, защото вече са добили рутина в използването на властта за лични цели и дори не разбират защо хората са възмутени. Бих предложила всеобхватна операция „чисти ръце“, ако бях сигурна, че ще помогне. Но зависимостта на съдебната ни система от силните на дена е такава, че надеждите са малко. Достатъчно е само едно свидетелство: възгласът на адвоката на Десислава Иванчева, че ако бяха убили Ваклин, вероятно щяха да им дадат по-малки присъди. То показва за какво става дума: за пълно господство на мафията. За мен основният проблем е общественият морал. Ако не започнем да възстановяваме моралните устои на обществото, нищо добро не ни чака. И не можем да очакваме моралното оздравяване да започне отгоре. То трябва да започне отдолу, от възпитанието на децата – ако от малки ги научим какво е редно и какво не, има надежда за бъдещето на обществото ни.
– В условията на почти необратима демографска катастрофа трябва ли държавата да продължава да следва политиките на обезлюдяване на селата и по-малките градове? Построените там от управляващите стадиони ще заместят ли липсващите здравни заведения и училища?
– Даже не мисля, че държавата следва някаква съзнателна политика по отношение на селата и малките градове. Всичко е подчинено на политическия интерес, зад който се крие финансовият. Ето тук може да се даде за пример политиката от епохата на социализма – например програмата „Странджа – Сакар“. При всичките си неуспехи, тя поне се опита да съживи тази погранична област и да ангажира младите. От такива действия имаме нужда днес, но за тях е необходим държавен ангажимент.
– Харесват ли Ви сегашните учебни програми и нелепата цензура в учебниците по история и литература?
– И този въпрос има ясен и еднозначен отговор. Няма как да ми хареса цензурата и влагането на преднамерени идеологически постановки в учебните програми, които са много далеч от реалния исторически процес. Подобно нещо помним отпреди 1989 г. и след като тогава се борихме срещу него, няма как сега да си мълчим. Става дума за постановки, с които политици се опитват да пренапишат историята на Българското възраждане, на Третото българско царство, на социалистическата епоха и на прехода. Най-схематично нещата изглеждат така: за османското владичество и за царството да се смекчат, за социализма да се ожесточат, а за прехода – да се говори само хубаво. Това не само не отговаря на реалностите, но и създава погрешна представа у младите хора за миналото, което може да има последици в настоящето.
– Кои според Вас са недостатъците на системата на висшето образование? Необходими ли са мерки, възпиращи изтичането на завършващите висшисти от страната?
– Недостатъците на висшето образование са като в цялото ни общество – дълбока морална криза и комерсиализация. Не мисля, че със забрани можем да спрем младежите да заминават. Това може да стане само ако тук те получат перспективи за професионално и научно развитие. Защото почти никой не напуска родината си без болка в сърцето.
– Нормално ли е начинаещите учители да получават по-високи заплати от титулуваните университетски преподаватели, които са ги обучавали?
– Няма нищо лошо в това начинаещите учители да получават високи заплати, проблемът е в ниското заплащане на университетските преподаватели, което удря по престижа им. Но живеем в общество, където парите решават всичко, а образованието е подчинено на пазара. И ако има търсене на млади учители, а и много университетски преподаватели, икономическата сметка излиза така. Само че в тази сметка не влизат обществените ценности, които не бива да зависят от пазара. Докато финансови министри като Симеон Дянков и Владислав Горанов питат какви са пазарните печалби от науката, включително и от фундаменталната, ще съществуват и такива аномалии. Но подценяването на образованието, науката и културата никога не е завършвало добре за което и да било общество. Нашето няма да направи изключение.
Проф. Искра Баева
Интервю на Георги Асьов, в. „Минаха години“. Оригиналното заглавие е „Разочарованите от прехода идеализират времето на Тодор Живков“
Няма коментари:
Публикуване на коментар