Зима

Зима
Пролет

5 август 2019 г.

Проф. Искра Баева: Тодор Живков е несъмнена историческа фигура в историята на България и ще остане такава

"От историята не могат да се задраскват личности само защото в определена политическа ситуация те не са желани."
 
Историкът професор Искра Баева в интервю за Агенция „Фокус“ по случай 21 години от смъртта на Тодор Живков

Фокус: Проф. Баева, навършват се 21 години от смъртта на Тодор Живков. Противоречива личност ли е той и каква е оценката на историята за него?

Искра Баева: Няма никакво съмнение, че Тодор Живков е противоречива личност, и то не само сега, а и по времето, когато управляваше, тоест от 50-те години – защото през 1954 г. е избран за първи секретар на ЦК на БКП, а през 1956 г. се утвърждава във властта и оттогава управлява вече страната до 10 ноември 1989 г. Тогава официалната пропаганда хвалеше Тодор Живков, но неофициалното обществено мнение можем да видим в акциите на относително малкото противници в системата в социалистическа България и на немногобройните дисиденти, създали дисидентското движение през 1988 г. – то беше съвършено различно. Обществото критикуваше Тодор Живков и то с нарастващ критицизъм, особено през 80-те години, когато започват енергийните трудности и в България се въвежда режим на тока – 3 часа с ток и 3 часа без ток, започна „възродителният процес”, който драстично наруши правата на българските турци. С други думи, нарастващото напрежение се отрази на оценката за управляващия еднолично Тодор Живков.

След свалянето на Живков тази оценка се променяше непрекъснато и до ден-днешен. В началото, след свалянето на Живков на 10 ноември 1989 г., оценката за него беше изцяло негативна, нямаше защитници, ако изключим неговото семейство и най-близки съратници, но дори и между най-близките на Тодор Живков се чуха остро критични оценки срещу него – Веселин Андреев, Георги Джагаров и др. 


Тодор Живков обаче имаше съдба, на която други политици и държавници могат да завидят. Той управлява много дълго, след това беше свален, преживя период на пълно отрицание, беше обруган, след което настроенията към него започнаха да се променят и той завърши живота си на 5 август 1998 г. в атмосфера, когато все по-голяма част от българите започнаха да оценяват неговото управление като нещо добро, макар и останало в миналото. Той имаше възможност да надживее управлението си, да преживее падение, но да завърши живота си в относителен обществен комфорт – много политици, включително и дисиденти го посещаваха в дома му.

Тодор Живков винаги е бил противоречива личност. Що се отнася до историческата оценка – имаше остра дискусия за учебниците по история за гимназията – главно за епохата на социализма, в която от 45 години 35 са свързани с Тодор Живков. Спорът беше и по личността на Тодор Живков. Имаше упреци, че той присъства на снимки, отбелязан е и като личност от епохата, но аз не мисля, че може да се пише история без водещите личности. За сравнение ще припомня мястото, което заема в германската история една такава не просто спорна, а напълно отрицателна личност като Адолф Хитлер. Историята е история. От нея не могат да се задраскват личности само защото в определена политическа ситуация те не са желани. Историята трябва да представи всички личности, разбира се, със съответната оценка.

Фокус: Може ли днес тя да бъде обективна, предвид че неговият живот и управление са част от близкото ни минало?

Искра Баева: Абсолютно обективна оценка няма никога и не може да има. Нима може да имаме обективна оценка например за управлението на Стефан Стамболов? Повече от век е минал от това управление, но оценките са различни и не могат да бъдат абсолютно обективни, да не споменавам за по-стари личности. Но всяко време и неговите историци са длъжни да дават своите оценки. В тях винаги има субективизъм, има и отражение на времето, в което живеят тези историци. И аз като историчка съм се занимавала със социализма и дори съм написала биография на Тодор Живков – една неголяма, но мисля, неостаряла биография. И може би сега моята оценка е малко по-различна от времето, когато писах биографията, тъй като с отдалечаването от времето и най-вече с проблемите, които поставя пред нас съвременността, започваме да променяме и оценката си за миналото.

Колкото по-добре живеем днес, толкова по-критични сме към миналото. За съжаление, вярно е и обратното. Колкото по-големи проблеми имаме в днешното време, толкова повече хора се обръщат назад – отчасти с носталгия, но по-скоро с желание да сравнят настоящето с миналото. Това е желание, което може да изиграе и положителна роля, ако го обърнем към днешния ден и към бъдещето, сиреч това, което ни е харесало в миналото, да се опитаме да реализираме днес и за утре.

Абсолютно обективна оценка не може да има и сега, ако погледнете оценките на политици, анализатори, историци, политолози, ще видите, че те се колебаят между пълното отрицание и възхвалата. Моят опит на историчка показва, че нито едното, нито другото може да бъде вярно. В живота има и черно, и бяло, и светлосенки. Тодор Живков е несъмнена фигура в историята на България и ще продължава да олицетворява онази епоха, в която нямаше политически свободи, в която управлението беше еднопартийно, недемократично, ограничени бяха не само политическите, но и гражданските права. Едновременно с това обаче една епоха, в която беше извършена ускорена модернизация на България. Страната беше индустриализирана. Населението беше високообразовано, културата стана достъпна, в нея бе включена значителна част от населението. Като всяка епоха и като всяка историческа личност тази епоха и тази личност достигнаха до своя край и завършиха с неуспех.

Фокус: Какво не знаем за живота на Тодор Живков и неговото семейство?

Искра Баева: Мисля, че знаем много. Много беше изписано не толкова, докато той управляваше, макар че точно тогава излезе официалната биография на Тодор Живков. Но тя беше официална, което означава, че е написана с желанието да се възхвалява неговото управление, което няма как да я направи вярна. След 1989 г. започна едно трескаво търсене на скрити факти и публикуване на най-различни тези, за съжаление голяма част от тях се оказаха неверни. Създадоха се много митове около Тодор Живков – едни казаха, че той е едва ли не незаконен син на цар Фердинанд, други – че е от ромски произход и други най-странни твърдения. А ако можем за говорим за неща, които съвременното общество не знае, то това ще бъде по-скоро това: днешното поколение не знае как да се оправи сред многобройните митове за семейството на Тодор Живков. Но сериозните историци вече са описали неговия живот и едва ли има нещо, което да е останало в тайна. Митовете са свързани както с личността му, семейството му – съпругата му Мара Малеева, дъщеря му Людмила, сина му Владимир. Един от митовете беше за милионите на Тодор Живков в швейцарски банки. Той се оказа също толкова неверен, колкото и повече други.

Фокус: По какъв начин идва на власт Тодор Живков?

Искра Баева: Тодор Живков идва заедно с партията, към която принадлежи. Той е участник в съпротивителното движение, макар и не като партизанин или като герой от съпротивата, а по-скоро координатор, осъществяващ връзката между централното ръководство и партизанското движение. Веднага след 9 септември той заема високи постове в София – в милицията, но и партийни. Малко по-късно заема един много важен пост – ръководител на столичната организация на БКП. Той е много важен, тъй като това е най-голямата партийна организация и е в столицата, сиреч до мястото, където се развиват основните събития, което дава добър старт за път нагоре. Това сам по себе си е достатъчно висок пост.

Но за пътя на Живков към върховете на БКП, а оттам и на държавата, тъй като това е партия-държава, водеща роля има обстоятелството, че след смъртта на Сталин започва процес на десталинизация и хората, които са били над него – по това време Вълко Червенков и неговите съратници – стават неудобни за новото съветско ръководство на Никита Хрушчов – първи секретар на ЦК на КПСС. Той започва да търси наследник на Червенков, но не сред сталинистите в България. И след кратко колебание се спира на Тодор Живков.

Предимството на Живков при този избор е, че никога не е живял в Съветския съюз, не е бил емигрант там, бил е от така наречените национални комунисти, сиреч участвал е в съпротивителното движение в самата България. Такъв е обликът на новия екип управленци, желани от Хрушчов – които не са били близки на Сталин и не са живели в Съветския съюз. Така се стига до избирането на Живков за първи секретар на ЦК на БКП на Шестия конгрес, проведен през 1954 г.

За да достигне до еднолична власт обаче, ще му трябват още няколко години. Първо, през 1956 г. на Априлския пленум той успява да отстрани Вълко Червенков – разбира се, в светлината на решенията на 20 конгрес на КПСС, когато Хрушчов в своя „секретен доклад“ предприема атака срещу Сталиновото наследство и срещу Сталин. От тази атмосфера се възползва Тодор Живков, за да отстрани сталинистите и в България. Но ще му трябват още 5 години, за да заеме и поста министър-председател през 1962 г., след което управлява на практика не само като партиен, а и като държавен лидер: до 1971 г. като министър-председател, а от 1971 г. като председател на Държавния съвет, което е колективният орган на висшата държавна власт в Народна република България.

Фокус: Какви са плюсовете и минусите на неговото управление и защо се стига до неговия край?

Искра Баева: Ще започна с минусите, защото не бива да се поддаваме на настроенията, които битуват в части от сегашното общество, че всичко по времето на Тодор Живков е било много добро. Това не е така. България е част от системата на държавен социализъм от съветски тип, в която има еднопартийна власт, без право на алтернативни политически партии. В България съществува още една политическа партия – БЗНС, но това е партия, която се е отказала от собствената си програма и е приела да изпълнява програмата на управляващата БКП. И в двете конституции на България – Димитровската от 1947 г. и Живковската от 1971 г. – са декларирани гражданските и политическите права, но те не могат да се реализират, тъй като няма институции, към които човек може да се обърне, ако са погазени правата му. Политически свободи няма. Има преследване на инакомислещите, включително и в Наказателния кодекс е записано правото на органите за сигурност, най-вече Държавна сигурност, да преследват хора, които изразяват други политически убеждения. България е затворена държава, която не осигурява свобода на движение на своето население. Това не означава, че българите не са пътували. Пътували са и в социалистически, и в капиталистически държави, но само след като им бъде дадено от милицията разрешение и им бъде издаден международен паспорт. В сферата на духовността има политическа цензура, не се печатат книги, които не отговарят на официалната комунистическа идеология, а това важи и за театъра, киното, изобразителното изкуство и дори музиката. Това са негативите.

Ако говорим за позитивите, те са свързани с модернизационните процеси. Не твърдя, че само при социализма има модернизация в България. Но ако сравним двете Българии до онзи момент – Третото българско царство и Социалистическа България, ако сравним процесите на модернизация в тях, ще видим, че в Царство България те се развиват много бавно. За 67-те години на Царство България огромната част от населението, най-вече селяните, продължават да живеят в мизерия, при условия, които не отговарят на идеята за модерен човек. В социалистическия период, който продължава 45 години, има ускорена модернизация, вярно, извършена на висока човешка цена, защото не бива да забравяме, че модернизацията става за сметка на селото, на ускорената урбанизация, хората напускат селото и отиват да живеят в градовете. Но процесът на ускорена модернизация дава видими резултати. Ние посрещаме 1989 г. с едно на практика грамотно общество, дори и ромското население е ограмотено – наистина не много лесно и не съвсем доброволно, но в крайна сметка това е направено, с всеобхватна здравна система, с широка масова култура, достъпна до цялото население широка мрежа от кина, театри, художествени галерии и дори опери, което осигурява достъпност и благодарение на ниското заплащане за посещенията в тези институции. Книгоиздаване, при което има строга политическа цензура, но книгата като цена и разнообразие на жанрове е напълно достъпна за населението. Навсякъде има библиотеки, културни домове, читалища.

Това е добре организирана модерна държава, към което трябва да прибавим и индустриализацията – изграждането на социалистическа индустрия, голяма част от която се оказа неприспособена за пазарното общество и не успя да издържи на конкуренцията, но голяма част от тази индустрия беше и съзнателно унищожена в годините на прехода. Не защото беше неконкурентоспособна, а заради частни интереси, алчност, апетити за по-големи печалби и всичко, което познаваме от последните 30 години.

Фокус: На какво се дължи така наречената носталгия у много млади хора към Тодор Живков, които дори не са живели по времето на комунизма?

Искра Баева: В този въпрос се съдържа и част от отговора. След като тези млади хора не са живели в епохата на социализма, те няма как да изпитват носталгия по него. Това явление, което често се нарича носталгия, не може да бъде определено така. Носталгия могат да изпитват възрастните хора, които са живели тогава и живеят сега, които сравняват мизерното си сегашно съществуване – като имам предвид размера на пенсиите на възрастните хора – с времето, в което са били млади, работели са, живели са. При тях има определено носталгия. Не при всички, защото тук има и политическо разделение.

Докато при младите хора – една част от тях, не всички – е друго. Има такива, които смятат, че по времето на социализма е имало неща, които сега ги няма, но които са били добри. Това не е носталгия – това е социална оценка. В повечето случаи това са хора, които харесват социалната справедливост, социалната сигурност, духа на обществото, което е съществувало преди 30 години. Те не искат да се върнат назад, защото никой от тях не иска да загуби правото си на свободно движение, правото си на свободно политическо и обществено изразяване, правото на сдружение и т.н. Те искат нещата, които са били добри в миналото, да се възстановят и реализират сега, в условията на демокрация. И това тяхно желание е достойно не само за уважение, а е надежда и за бъдещето, ако съумеят да го реализират. Защото живеем в общество с много недъзи, много недостатъци, и точно такава воля е необходима – особено сред младото поколение, за да може обществото да се излекува от недъзите, да се възстановят идеалите за социална справедливост за всички, а не само за шепа успели. И в това, че младежите заемат някои части от модела на социализма, няма нищо лошо. Ако могат да вземат доброто от социализма и да го пренесат в сегашното ни демократично общество, това би било добре за всички.



Интервю на Надежда Иванова, Агенция Фокус

Няма коментари:

Публикуване на коментар