Днес се отбелязват 110 години от рождението на поета Никола Вапцаров.
Той е един от много български творци, който умира в разцвета на силите си - едва на 32 години.
Още от най-ранна детска възраст в дома на фамилията в Банско идват някои от най-бележитите българи за времето си: Пейо Яворов, Елисавета Багряна, Константин Щъркелов. Там са отсядали цар Фердинанд и цар Борис III.
Това несъмнено е оставило отпечатъка си в момчето, което още от най-ранна детска възраст се вижда с едни от най-влиятелните хора на времето си.
Майката на бъдещия поет завършва американския колеж в Самоков.
Никола завършва гимназията в Разлог, като голямата му мечта е да се занимава с литература.
Строгият баща обаче предпочита сина му да има професия и така, Никола отива във Варна, където учи в Морското машинно училище във Варна. През 1932 година, той е част от екипажа на кораба "Бургас", с който успява да посети Цариград, Фамагуста, Александрия.
"Морският период" от живота на поета заражда в него онова зрънце, от което ще покълне вдъхновението на поета към машините. Вдъхновение, от което години по-късно ще се родят "Моторни песни". Дотогава обаче има още време.
Изключително обичан от всичките си колеги, Вапцаров е избран да държи речта за завършване на випуска в училището във Варна през 1932 г. От тази реч става ясно, че Никола не е като останалите. Че той е готов да застане зад убежденията си - и не е склонен да се примирява.
"Господин капитан, господа офицери и преподаватели. Изминаха шест години и ние си отиваме. От онзи детински ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е останала нито следа. Всичко е рухнало. Ние си отиваме и една голяма част ще мине под безрадостния пряпорец на безработните, останалите ще си наложат компромиси, които ще имат съдбоносно значение за целия им живот, но не може да се избира - те ще бъдат компромиси за хляб. И ето днеска се събираме за последен път да си подадем ръцете, събираме се, защото едва ли ще се видим някога, събираме се да кажем нещо, не да укоряваме, а да поправяме, не да създаваме злоби, а да изкореним техните поводи, не да пием, а да открием душите си."
Никола продължава да мечтае не за съдбата във фабрика, а за литературата. Въпреки таланта, в крайна сметка той се озовава като работник в Кочериново към "Българска горска индустрия АД".
В същата година се запознава с Бойка, която по-късно ще нарича в писмата си "Мила Боя". Двамата сключват брак през 1934 година. Любовта им обаче ще бъде подложена на множество изпитания. Едно от тях, през цялото време на брака им ще бъде бедността.
А едно от любимите на поколения българи стихотворения, е "Прощално", посветено на любимата
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
След 10 ноември 1989 година някои "драскачи" се опитаха да осквернят паметта на Вапцаров. "Животът и творчеството на Вапцаров повтарят по изумителен и загадъчен начин нравствения Път и социалния Избор на други големи български поети. Драмата на националната съдба се оглежда и у него по същия начин, както у Ботев, Яворов и Гео Милев. Подобно на тях Вапцаров отказва да приеме живуркането в една филистерска действителност и посвещава целия си живот на социалната и нравствената промяна на обществото. И неговата поезия, както поезията на споменатите поети, отразява върхови и крайно напрегнати състояния на българския дух, на конкретното социално и екзистенциално време", пише литературният критик и издател Иван Гранитски.
Неговата поезия е тревожна, драматично заредена, взривообразно разгръщаща се, тя улавя и художествено претворява посланията на действителността. А тези послания са жестоки. Човекът, този уж венец на мирозданието, е запокитен в бездната на мизерията. Насилието тържествува над неговия стремеж към хармония. Несвободата става всекидневие. Поезията на Вапцаров твърде често всъщност проследява зловещата хроника на цинизма на епохата, на неговите безбройни превъплъщения.
"Естетическите хиени, отцеругателите и майкопродавците, лицата със слугински манталитет, литературните ибрикчии, задавени в пръските на собственото си раболепие, не могат да накърнят величието на поезията и да омаловажат геройския подвиг и саможертвата на Никола Вапцаров", категоричен е Гранитски.
Едно от най-вдъхновяващите стихотворения на Вапцаров е "Вяра"
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар