COVID влудяване

Има някои елементи, свързани с пандемията, които засягат повече населението, като отделянето от близките, загубата на свобода, несигурността...

 

 

   ’m scared, I’m scared, I’m scared
    I’m scared, uh huh
    I’m scared, I’m scared, I’m scared
    Every day of my life
    I just manage to survive
    I just want to stay alive.

    (Из песента Scared на Джон Ленън)

Лекарствата изчезват и хората разбиват аптеки, за да търсят опаковки азитромицин и антикоагуланти, грабят каквото им падне. С огнестрелно оръжие заставят лекари да освобождават легла в болниците за пациенти. Всички са се барикадирали в домовете си и почти не излизат, чуват се и разговарят с близките си онлайн. Градският транспорт е спрял.

Точно такъв филм още няма, но този хорър се прожектира в главите на мнозина.

Пандемията от COVID-19 прибави още към страховете на съвременното общество – тероризъм, икономическа несигурност и рецесия, имигранти, климатични промени. (Ако причислим тук и паниката, която всяват всякакви теории на конспирациите – като хита, че създателят на „Майкрософт“ Бил Гейтс иска да чипира човечеството чрез ваксините срещу коронавируса, – на крачка сме от колективно влудяване.) Тътенът откъм медиите само влошава картината.

Всеки човек – коктейл „Молотов“

Страхът, пише германският социолог Хайнц Буде в книгата си „Общество на страха“ (2014 г.), разкрива посоката, в която се движи едно общество – и вероятно е единственият императив, който може да обедини членовете му. Според Буде съвременното общество е белязано от потиснат гняв, тихо негодувание и огромна несигурност. А проучвания, правени по време на пандемии като SARS, Ebola, H1N1 и настоящия COVID-19, показват, че психологическите ефекти от заразяването и карантината не се ограничават до страха от заразяване с вируса, отбелязват в научна статия трима изследователи от Италия и Германия.

Има някои елементи, свързани с пандемията, които засягат повече населението, като отделянето от близките, загубата на свобода, несигурността относно развитието на болестта и чувството за безпомощност. Тези аспекти могат да доведат до драматични последици, като нарастване на самоубийствата. Суицидното поведение често е свързано с чувството за гняв, обусловено от стресовото състояние, широко разпространено сред хората, които са живели/живеят в най-засегнатите райони.

„Смятате ли, че в резултат на пандемията от COVID-19 има повече тъжни и отчаяни хора?“ С този въпрос от „Тоест“ се обърнахме към клиничната психоложка и психотерапевтка Елка Божкова. „Виждам го всеки ден в практиката си. Повече хора са свръхтревожни, но по-малко идват на психотерапия сега заради мерките и страха от заразяване“, казва тя. Според психоложката мерките за борба с пандемията са се отразили върху психиката на хората, но най-силно им е повлиял страхът от заразяване с коронавирус.

Елка Божкова определя презапасяването с лекарства не само като резултат от паника, но и като рационално решение, план за действие във време, в което „Бърза помощ“ не идва, личните лекари не си вдигат телефоните, а медиите засипват с новини колко бързо се развива болестта, и с примери за това, че може да не получим медицинска помощ навреме.

Има повече панически кризи със задушаване, повече хипохондрия, повече обърканост и колебание на кого да вярваш. Затварянето вкъщи със сигурност доведе до злоупотреба с алкохол, наркотици и храна и до повече семейно насилие. Някои хора реагираха с отричане и дори параноя.

Най-силно отражение пандемията има върху хората, които са подложени на двете заплахи – в рисковата група заради възраст или заболяване (или с възрастен родител вкъщи), но и заплашени от разоряване. Те трябва да решат от коя заплаха да избягат по-напред. В този случай объркването и дезорганизираното поведение могат да стигнат много далеч.

Социалната изолация беше донякъде компенсирана с различните средства за комуникация, но липсата на спорт, разходки, слънце и най-вече на сигурност за живота, здравето и доходите потисна, разстрои и обърка много хора.

Какво могат обаче да направят хората в България при подобни симптоми? Да отидат на кръчма, разбира се. Вероятно затова премиерът Борисов не затваря заведенията – къде иначе да разпусне потиснат гражданин, за когото здравната система не предвижда психотерапия. В същото това време в държавите с развита демокрация обсъждат възможности за онлайн психотерапия – телепсихология, и съответното обучение за психолози и психотерапевти.

„Трябва да мислим за психическото здраве на хората“, казва Бойко Борисов, който не налага „тежки ограничителни мерки“. Ако някой се нуждае от консултация с клиничен психолог или психотерапевт, ще заплати цената за частен прием, която варира от 30 до 60 лв., а една консултация не е достатъчна. НЗОК не финансира такъв тип здравни услуги, освен за направления при психиатър. Защото психиатърът е лекар, а психолозите не са – макар да се грижат за психичното здраве.

Какво става в пандемията? Eлка Божкова казва:
 

"Аз имам поглед както върху търсенето на клиничен психолог, така и на психиатрично отделение, в каквото работя. Много хора дойдоха за първи път и на двете места. В същото време обичайните ни пациенти приеха доста спокойно ситуацията…

Разликата между нормалната тревожност и диагнозата е само количествена. Всеки човек може да има невротични симптоми, тоест да трансформира несъзнавано тревогата си в сърцебиене, треперене, задух, световъртежи, натрапливи мисли, ритуали, фобии, блокиране и дори парализи и припадъци. (Това е откритие на Зигмунд Фройд, което не му се прощава, защото човешката психика се защитава от истините, които не иска да знае.)"

Прегарят медиците

По БНТ тази седмица д-р Аспарух Илиев, завеждащ лаборатория за инфекции към Университета в Берн, определи въведените сега мерки като половинчати, изтъквайки, че е било необходимо да се предприемат адекватни действия през лятото, за да се предотврати претоварването на здравната система. Някакви особени мерки, както е известно, няма – учене онлайн, вечерен час за заведенията, още малко пари за лекарите, този път за общопрактикуващите, и два правителствени хеликоптера на разположение за транспортиране на болни. Наличието им обаче не спира хаоса в системата, който създава допълнително напрежение и увеличава страховете на лекувани и лекуващи.

Проблемът с дефицита на лекари и сестри, който пандемията – като всяка криза – изостри още повече, води след себе си друг: прегарянето на медиците, за което публично никой не говори. В споменатата по-горе научна статия се цитират данни от изследване сред здравните работници в Италия по време на пандемията от COVID-19, което показва висок процент на проблеми с психичното здраве, особено сред млади жени и работещи на първа линия. Между 68,7% и 85,5% от медицинския персонал е съставен от жени на средна възраст 26–40 години, а жените са по-склонни да бъдат засегнати от тревожност, депресия и дистрес. Установена е връзка между възрастта и депресивните симптоми, свързани с пандемията. При медиците под 30 години се отчитат по-високи резултати от самооценката на депресията и по-голяма загриженост за заразяване на семействата им, отколкото при тези в по-напреднала възраст. Персоналът на възраст над 50 години съобщава за повишен стрес поради смъртта на пациент, удължено работно време и липса на лични предпазни средства.

Няма как да е по-различно в България. Дали на някого от управляващите му минава през ум, че работещите в отделенията с болни от COVID-19 са изтощени до краен предел – и физически, и психически? Дори да е така, това не трогва никого от кликата „на върха“, където гонят две цели: да избегнат отговорността, като я прехвърлят на лекарите, и да задържат властта.

Дали пандемията не би променила отношението към психичното здраве в България? Елка Божкова казва, че не спира да се надява:

"Хората с тежки психични разстройства и семействата им са на практика изоставени от държавата (с изключение на осигуряването на лекарства, което не е достатъчно). Много се разпространиха честите психични разстройства (тревожни, хранителни, зависимости и др.), за които пък почти не се предлага психотерапия в здравната система. Сега има остри дебати около общественото обсъждане на проекта за Стратегия за психично здраве до 2030 г., но това отново не се разчува в обществото.

Преди няколко години написах книга, която се казва „Истината за психичните болести“. Когато оформяхме документите в печатницата, един от служителите там каза: „Аз не искам да я знам! Не искам да знам истината за психичните болести!“ И това е нормална реакция, но има и хора, които управляват психичноздравната система в България и трябва да знаят, че не спазваме Конвенцията на ООН за правата на човека и всеки психичноболен може да осъди България, ако реши. Потвърждава се тезата на Фройд, че дори и най-големите беди не могат да предизвикат проумяване на неприятните факти."

На Балканите, където не е прието да се признават страховете публично – не е мъжествено, признак на слабост е, – националният „антидепресант“ дава рецептата. „Работата носи свобода, работата носи удоволствие, работата носи живот, взимаш заплати, храниш семейство“, каза Борисов. Страх ли ви е – заведенията са отворени, пийте по едно.

Емилия Милчева, Toest.bg