Зима

Зима

4 декември 2020 г.

Носталгията по социализма*

Защо 57 на сто от българите смятат, че при социализма са живели по-добре, отколкото днес
 

Обществено-политическите промени, настъпили след 10 ноември 1989 г., продължаващи повече от 30 години и охарактеризирани с т.нар. Преход, представляват радикална промяна на системата в България. 

Въведена бе многопартийна система, извършена бе смяна на собствеността, преминаване към пазарна икономика и осъществени редица други промени в икономическата, политическата и духовната област, прилагани (и налагани) от западната демокрация. Реално в нашата страна се извърши смяна на социалистическата система с капиталистическа. Настъпи рязко разместване на обществените пластове. България тръгна по нов път на развитие, съобразен с геополитическата промяна в света след края на Студената война. Израз на това е нейното членство в НАТО от 2004 г. и влизането ѝ като член на Европейския съюз през 2007 г.

Българското общество обаче се оказа неподготвено за тези промени. Допуснаха се редица грешки, които доведоха до тежка икономическа криза в страната. Жизненото равнище на хората рязко намаля и по-голяма част от тях реално водят борба за своето оцеляване. Влошаването на икономическото положение на българския народ се отрази и върху духовното му състояние – налице е криза в духовната сфера. Настъпи и жестока демографска криза, водеща до бързо намаляване на българското население. При тази рязка обществено-политическа, икономическа и духовна промяна в страната, както винаги е ставало в историята на България, се появяват нови носталгични вълни в живота на хората, попаднали в нейния водовъртеж.

Причините за носталгията по социализма са комплексни и силно въздействащи върху умовете и чувствата на болшинството от българския народ. Те са обусловени и донякъде предопределени от два основни фактора, оказващи влияние върху много българи сега, 30 години след началото на прехода. Това са разочарованието и сравнението.

А може би е по-точно да се каже, че това е разочарованието, което ги е обхванало, когато сравняват настоящето с миналото. Говоря за милионите пенсионери – работници, селяни, чиновници, интелектуалци. За милионите по-възрастни българи – работещи или безработни. Това са тези, които успяха да изведат България сред челните страни на света по икономическо развитие, по качество на живот, прираст на националния доход, по количество на растеж и какви ли не показатели. При това посочени от ООН, от ЦРУ, от световни социологически организации. Но говоря и за младите хора, които знаят как са живели техните родители и деди по времето на социализма и чрез техните спомени могат да направят това сравнение между настоящето и миналото. Не че миналото е било блестящо и че тогава всичко е било чудесно и хубаво, но при днешната демокрация, провеждана от либерали, реформатори, социалдемократи, животът на обикновените хора е неизмеримо по-тежък и непоносим.

Пред България имаше два пътя на развитие след 10 ноември 1989 г. – към „повече социализъм“ и преход от държавна към обществена и лична собственост, повече справедливост, солидарност и свобода, или по пътя на реставрацията на капитализма под прикритието на въвеждане на „пазарно-либерални отношения“. 

Ръководителите на БСП и на СДС, вслушвайки се в съветите на новите си западни съюзници, избраха втория път, който нарекоха преход към „демокрация“. Но вместо „надграждане на изграденото“, бе осъществено неговото разграждане чрез реституция, ликвидация и вандалска приватизация. Вместо пазарна икономика, обслужваща интересите на народа, се осъществи пазарна икономика, обслужваща частния капитал. Вместо „еволюционно-конструктивен“ подход се осъществи „катастрофично-деструктивен“ вариант, довел страната до икономическа катастрофа.

Така мнозинството бе излъгано –
то очакваше някакъв облагороден социализъм.

Със същата социална сигурност, но в добавка със свобода на словото и на движението, на реален политически избор, известно подобрение в бита и повече справедливост. С надеждата, че това ще се осъществи от БКП /БСП/ мнозинството от българския народ ѝ се довери на изборите за Велико народно събрание. Което, с подкрепата на 221 депутати от БСП, прие Конституция, с която проправи пътя към реставрацията на капитализма.

Замяната на социализма с капитализма се представи като замяна на „тоталитаризма“ с „демокрация“, плановата икономика с пазарна, контрареволюцията като „мирен преход“. Започна процесът на преразпределение на държавната собственост и преминаването ѝ в ръцете на една малка група, оформила бъдещата олигархия на страната. За сметка на обедняването на милионите българи. Вместо социална идеология – налагане на неолибереалните идеи. Вместо колективизъм – възхваляване на индивидуализма. Вместо закони – директиви на Кръглата маса. А утешението бе, че сме получили по-голяма свобода, каквато не сме имали по времето на социализма. Хората бързо изтрезняха, разбирайки, че техните надежди няма да се осъществят, че те са били илюзии. Но те вече нищо не можеха да променят. И тогава дойде разочарованието. А то вървеше редом с носталгията. Носталгията по времето, в което доскоро живееха. Тази носталгия не бе искане за тотално връщане на това минало. Тя бе резултат на едно силно огорчение след толкова разбити надежди.

Особено силно бе разочарованието от политиците и политиката, която те провеждаха. Новите ръководители на БКП, преименувала се в БСП, които осъществиха свалянето на Тодор Живков от властта, се оказа, че не знаят какво да правят, че нямат представа накъде да водят страната. Те побързаха да дадат властта на новосформираната опозиция в лицето на СДС, бягайки от отговорност, въпреки че партията наброяваше повече от 900 хиляди членове и постигна убедителна победа на изборите за Велико народно събрание. Преди това обаче проведоха един пленум на ЦК на БКП от 29 декември 1989 г., който постави началото на антибългарския контравъзродителен процес, на регистрирането на антиконституционната етническа партия ДПС и нейното включване в политическия живот на страната. Обявиха България във фалит, поставяйки мораториум върху плащанията на нейния дълг. Извикаха двама никому неизвестни американски икономисти, които заедно с 29 български икономисти предложиха програмата „Ран-Ът“ за прехода към „демократичен капитализъм“, с чието изпълнение започна стопанското, културното и духовното съсипване на страната.

Спряха строежа на АЕЦ „Белене“. Обявиха времето преди 1989 г. за катастрофа и посочиха 3500 души, които са виновни за това, но не видяха вината в себе си. Започна репресирането на партийни кадри, набедени за „живковисти“, „сталинисти“, „тоталитаристи“. Уволниха хиляди служители на Държавна сигурност, сочейки я като виновна за всички грехове на социализма.

Тръгнаха да съдят Тодор Живков с девет измислени обвинения, за да започнат унизителното съдебно дело №1 за раздавани жилища, наречено от хората „кокошкарското дело“. Организираха още няколко дела срещу бивши ръководители на страната с измислени обвинения. Отрекоха се от своето минало, от своята история, от 45-годишния период от живота на България. Измислиха Кръглата маса, с която всъщност започна пълзящият преврат, с който блокираха държавната и местната власт, парализираха правозащитните органи и наложиха вместо законите „политическата целесъобразност“ и уличния натиск в управлението на държавата. Приеха по същество буржоазна конституция. Политическото предателство на новите ръководители на БСП към идеите на социализма отвори пътя към националната катастрофа.

После дойде СДС на власт, за да продължи унищожаването на индустрията и да ликвидира селското стопанство чрез връщането на земята „в реални граници“ и раздробяването ѝ на милиони парчета. С което всъщност умъртвиха 5500 български села. Президентът Жельо Желев знаеше само една дума – разграждане. Тогава се дооформиха мутренските групировки, постави се началото на организираната престъпна дейност, започнаха поръчковите убийства.

Опитите на правителството на Жан Виденов да стабилизира обстановката в страната не успяха, не само поради съпротивата на опозицията, но и поради котерийните борби в БСП, довели до почти доброволното сдаване на властта на СДС, превърнало се вече в партия ОДС. По негово време обаче започнаха да фалират масово банките в страната, с което парите на държавата се насочиха към частни лица. Това бе времето и на изкуствено създадената инфлация, което предизвика недоволството на хората и подсигури преврата, извършен на 10 януари 1997 г.

И станахме свидетели как правителството на Иван Костов извърши с новобогаташите една криминална приватизация, един невиждан грабеж, при който активи за около 130 милиарда долара се разпродадоха за жълти стотинки и изчезнаха от живота ни стотици заводи и предприятия. А през 1999 г. извърши деноминация на лева (от 1000 на 1 лев), с което дълговете на кредитните милионери (около три хиляди на брой) изведнъж се стопиха. Постави се началото на една повсеместна корупция. Бе приет Закон за лечебните заведения, с който болниците се превърнаха в търговски дружества, а здравето стана стока. Бе разрушен мавзолеят на Георги Димитров и паметници по градове и селища, както талибаните в Афганистан и ИДИЛ в Сирия рушаха мавзолеи и паметници на миналото.

Разочарован от Иван Костов и неговата „шайка“, народът обърна поглед към месията „Негово величество“. Дойде Симеон Сакскобургготски с юпитата от чужбина, вкара ни в НАТО и Европейския съюз, затвори два от реакторите на АЕЦ „Козлодуй“, не направи нищо за обещаните 800 дни, но си върна имотите и постепенно се оттегли от властта.

После Станишев не можа да се ориентира в кризата, в която България и света попаднаха, но въведе плоския данък, с който богатите станаха още по-богати и закри заедно с НДСВ и ДПС и 3-ти и 4-ти реактор на АЕЦ „Кзлодуй“.

За да дойде десетгодишната „епоха“ на Бойко Борисов, който започна да строи магистралите на бъдещето и да ни уверява, че такива успехи, каквито се постигат под неговото управление, никога на са виждани в България. И да се откаже от газопровода „Южен поток“ и нефтопровода „Бургас-Александруполис“ под натиска на САЩ и ЕС, с което България загуби стратегически перспективи за своето развитие.

През всичкото това време народът се нагледа на какви ли не политици, които идваха от нищото, гладни, боси, брадясали, забогатяваха от „спестените пари за банички“ и се оттегляха в своите вили-резиденции, в своите палати-апартаменти, за да пишат мемоарите си, в които да ни убеждават колко много са направили за доброто на хората. Които правеха политическа кариера, използвайки езика на омразата към противната страна, черния пиар, дискредитацията, негативната пропаганда и пълното отричане на миналото. Създадоха образа на врага, който им пречи да осъществят своите реформаторски планове – комунистите, номенклатурата, ченгетата, „поколението, отрасло при комунизма“ и дори целият български народ – „лошият материал“. Преуспяваха с агресивно поведение, безочие и безскрупулност. Превърнаха се в символ на корупция, наглост и безотговорност.

Народът видя как едни и същи хора „скачат“ от партия в партия, само и само да се докопат до властта. Ренегатството стана най-бързият начин за политическа кариера. Най-яростните антикомунисти бяха бивши комунисти, партийни и комсомолски кадри, преподаватели по История на БКП и Научен комунизъм. Във Великото народно събрание от 307 депутати, бивши членове на БКП, 101 са били депутати на СДС.

Станахме свидетели на появата на стотици партии (през 2007 г. са 380, сега са около 140), което показва липсата на идеи, заменени с желанието на тези „партийци“ да влезнат във властта. Видяхме как десни партии провеждат лява политика и обратното – БСП да провежда дясна политика (плоският данък). Популизмът стана основното оръжие, използвано от политическите лидери.

През това време интелигенцията загуби своя икономически статус на средна класа.

Стана ненужна в условията на пазарна икономика и либерализъм и бе изоставена сама да се спасява. И станахме свидетели как поети, писатели, режисьори, артисти, певци, художници, социолози, политолози и какви ли не други представители на интелигенцията променят своите убеждения за 24 часа, отричат се от своето минало и от комунисти се превръщат в антикомунисти, от русофили в русофоби, от антиамериканци в най-горещите привърженици на САЩ.

През това време видяхме как в България се разгърна един див, варварски, пещерен антикомунизъм от хора, които преди 1989 г. мижитурстваха, не смееха да се обадят, камо ли да се изявяват като дисиденти и инакомислещи, та сега трябва да се доказват пò кресливо и агресивно, отколкото в други страни.

През това време милионите обикновени хора видяха как една малка група, добрала се до властта, успя да присвои всичко, изградено от тях през социалистическо време, и да забогатее неимоверно много за сметка на техните най-ниски в Европа пенсии и заплати.

Установи се олигархична система на властта в която политическата и икономическата власт почти напълно са се слели. Забогателите от прехода и достигналите високите етажи на брюкселската и нашенската бюрокрация живеят много по-добре и са по-отдалечени от масовия българин, отколкото висшата прослойка по времето на отхвърления социализъм.

През това време те станаха свидетели на непрекъснати реформи в страната в областта на сигурността, на здравеопазването, на образованието, за да ни сочат в Европейския съюз като най-корумпираната, най-болната, най-неграмотната страна. По данни на КНСБ от края на 2019 г. днес 2,1 милиона българи живеят с доходи под линията на бедност, 72 на сто от домакинствата имат доход под необходимите средства за издръжка на живота и над 40 на сто от децата у нас живеят в лишения.

През това време настъпи жестока демографска криза.

Станахме най-болната нация в Европа, най-застаряващата, с най-голяма смъртност. Около един милион българи, и то предимно млади хора, напуснаха страната, за да живеят в чужди страни. От девет милиона население вече сме под седем милиона.

През това време десетки хиляди млади жени започнаха да проституират, стотици хиляди да ползват наркотици. Всяка година се самоубиват около 1600 души. А българските юноши, според изследване на Световната здравна организация от май 2020 г., са на първо място по тютюнопушене, по употреба на алкохол и канабис.

През това време новите политици на България, водени от либералния лозунг „по-малко държава“, я абдикираха от проблемите на културата и спорта, на науката и социалната защита.

През това време пред очите ни десетки мутренски престъпни групировки вилнееха из страната, извършиха се към 200 поръчкови публични убийства, битовата престъпност нарасна до неимоверни размери, особено в малките градове и села.

През това време започна пренаписването на историята на България.

Турското робство се превърна в „османско присъствие“, антифашистката съпротива бе отречена, социалистическите успехи отхвърлени, а „комунистическият режим“ бе обявен официално от Народното събрание за престъпен.

През това време СДС и президентите Желев и Стоянов вкараха Българската православна църква в разкол, опитвайки се да създадат „своя“ послушна църква. А външният министър Соломон Паси се провикна „Майната му на православието“. Възрожденските ни писатели и поети станаха нежелани в учебниците, тръгнахме да се отказваме от кирилицата, от православно-славянската ни ценностна система.

През това време цените на стоките и услугите непрекъснато растат, инфлацията изяжда повишаването на заплатите и пенсиите, а също стойността на спестяванията.

През това време парите и печалбата станаха основният стимул в живота на хората и обезцениха моралните, патриотичните, културните, семейните ценности. Парвенющината заля мнозина от тези, които успяха да забогатеят. Младите живеят в безпътица, което ги тласка в света на престъпността, на наркоманията, на проституцията. Води се брутална борба за оцеляване за сметка на ближния. Налице е поголовно незачитане на закона – по данни на ООН от 2019 г. сме на 55-то място в света по върховенство на закона. Хората са обхванати от политическа апатия, безразличие към политическите процеси в страната, на тях им е все едно кой ще застане начело в управлението, защото „всички са маскари“  интересуващи се само от „далаверата“.

Разпадат се родовите връзки покрай напускането на милиони млади хора, изоставените села, запустелите градове. Нарушава се традиционното общуване между хората, отчуждението довежда до индивидуализъм, до егоцентризъм, до консумативен либерализъм, до социална пасивност и безразличие към обществените идеали и ценности.

И всичко това, което посочвам по-горе, стана пред погледите на милионите българи. Които волно или неволно, но започнаха да правят сравнението. Сравнение между това, което е било по социалистическо време, с това, което е сега. Сравнение между начина им на живот тогава и сега. Изхождайки от личните си впечатления и преживявания, но и от това, което им е споделено от роднини и приятели, което са прочели във вестниците и книгите, което са чули по радиото, което са видели по телевизията или филмите. И понеже всеки човек има тази способност да мисли самостоятелно и да прави свои анализи, той стига естествено и до свои изводи. И той с болка разбира, че политическата, икономическата, културната, социалната обстановка по времето на социализма е била по-благоприятна от тази на прехода.

След сравнението идва разочарованието, след него настъпва недоволството, а всичко това го тласка в обятията на носталгията. Той разбира, че лозунгите и борбата за демокрация са всъщност борба за власт. Че „месиите“, които идваха (Костов, Сакскобургготски, Сидеров, Борисов), на които разчиташе и за които гласува, си уредиха своето битие, но не и неговите проблеми. Оттук силното му недоверие към властта, което го хвърля отново в обятията на носталгията.

В резултат дори не иска да ходи до урните и да гласува – общият брой на трайно негласуващите и същевременно живеещи в страната, е около един – един и половина милиона души. Неговата неудовлетвореност го тласка към желание за възмездие и търсене на отговорност от тези, които са го довели до това състояние, от виновниците за кризата. Повечето хора се смятат за ощетени от прехода. При това положение не е чудно, че мнозинството оценява живота при социализма като по-добър, отколкото в новите условия (анкета от 2014 г.). И не трябва да ни изненадва този спонтанен масов гняв на младите хора с различни политически пристрастия, излезли на улицата с искане за оставка на правителството на  Борисов и на прокурора Гешев. Това е протест не толкова срещу тях, колкото срещу начина, по който се развива страната ни последните 30 години. Това е оценка за целия Преход.

Друга причина за носталгията е свързана с раболепната външна политика на България, при която от „най-верния съюзник на Съветския съюз“ се превърнахме в „най-верния съюзник на САЩ“ и без чувство за достойнство и отстояване на националните интереси изпълняваме всичко, което ни се нарежда от новите задокеански господари. Доживяхме да обявим, че основният враг на България е Русия и да се включим в антируската хибридна война на САЩ и Европейския съюз. Да обявяваме Русия, която освободи Европа от нацизма, за окупатор.  Русофобията на политици и медии стигна патологични размери. Болшинството от българите, които са русофили, не одобряват тази политика.

Повечето от хората не одобряват и крайната американофилска политика, която сега се провежда от нашата държава. Тя  им напомня времето от социалистическа България, когато бяхме „сателит“ на Съветския съюз, при което съобразяването с него стигаше до крайност и изпълнявахме  всяко негово искане. След 1989 г. още по-крайно филство, но този път американско и донякъде проевропейско.  Под тяхна диктовка индустрията бе смазана в страната. Селското стопанство бе почти ликвидирано и сега около 80 на сто от най-важните хранителни продукти внасяме от чужбина. Четири реактора на АЕЦ „Козлодуй“ са затворени. Армията е свита до времето след Ньойския договор. Военнопромишленият комплекс е разбит и силно ограничен. Проектите „Белене“, „Южен поток“ и „Бургас –Александруполис“ са спрени. Погром на Държавна сигурност и агентурния ѝ апарат. Необятните пазари в Русия, Близкия изток и други страни са загубени. Пропилян е огромен човешки капитал от около един милион кадри с висше, средно специално и хуманитарно образование, които отидоха на Запад и в САЩ. България овладя дефектите на Запада – престъпност, корупция, проституция, наркотици, сексуални отклонения.

През целия социалистически период България един-единствен път изведе свои войски в чужбина, естествено под натиска на Съветския съюз – това бе в Чехословакия през 1968 г. А през тези последни 30 години под натиска на САЩ наши войски (мисии) бяха и в Босна и Херцеговина, и в Косово, и в Ирак, и в Афганистан, че и дори и в Камбоджа преди това. В Чехословакия загина един войник, а в тези мисии, в които участваха 21 хиляди български военнослужащи, загинаха 23-ма души и бяха ранени 86 души – в името на „българския национален интерес“. България, в която по времето на социалистическата власт не е имало чужди военни бази, допусна на територията на страната да се разположат четири военни бази на САЩ. Подкрепихме бомбардировките над съседна православна Сърбия.

Дадохме два милиарда долара за американски  самолети, които ще бъдат готови след няколко години. Оказват ни натиск да подпишем Истанбулската конвенция, с която да въведем джендърската им политика и да признаем, че има и трети пол. Да приемем мигрантите от Африка и Азия и дори да им осигурим жилища и работа. Да се отнасяме благосклонно към хомосексуалистите, лесбийките и другите различни.

Ето, това сравнение води до тъжни изводи и наслагва носталгични моменти в съзнанието на българите. Както и факта, че въпреки мнението на повечето от българите, че е трябвало да влезем в ЕС, болшинството от тях смятат, че загубите от влизането ни в него са по-големи от ползите, които имаме. А това води до разочарование. А, както вече казахме, разочарованието ражда носталгията.

Има още една причина за засилване на носталгичните моменти в съзнанието на българския народ и най-вече сред патриотично настроените българи. Това е тяхното неодобрение на националната политика, която се води след 10 ноември от управляващите по отношение на Турция и българските турци. Защото Турция никога не е имала по-благоприятни условия да осъществява своите цели по отношение на България, както след промените през 1989 г. Тя постигна повече, отколкото е желала и в най-смелите си планове – да има „своя“ партия в България и други легално действащи протурски партии и организации, които да изпълняват нейните цели и задачи, нейните указания. Сега тя има идеалните условия да оформи политическото, икономическо и културно обособяване на българските турци в рамките на българската държава и вече спокойно да чака онзи благоприятен момент, когато „сънародниците“ в България с нейна помощ ще предявят претенции за автономност и ще държат в своите ръце бъдещето на българската нация.

Българите патриоти са разтревожени и от тенденциите на развитие сред българомохамеданите, опитите за тяхното турцизиране, за спиране  процеса на интегриране към българското население и обособяването им  като  помашко малцинство, като „помашка нация“. Те помнят политиката на социалистическа България, когато тя се противопоставяше категорично на Турция в опитите ѝ да поддържа своя „пета колона“ и не допускаше протурски националистически прояви вътре в страната, а това не може да не доведе до някакви носталгични моменти в тяхното съзнание.

И още една причина за носталгията по социализма или по-скоро към времето, когато съществуваше социалистическата система начело със Съветския съюз, когато бе установен двуполюсен модел в международната обстановка и света живееше в условията на „мирно съвместно съществуване“.

След края на Студената война светът не стана по-добър, по-сигурен, по-справедлив.

Неравенството и оттук несправедливостта расте в света. Глобалните, регионалните и местните противоречия продължават да поставят в опасност световния мир и сигурността на отделните нации, да застрашават живота, правата и свободите на човека. На националистическа, религиозна и етническа основа избухваха и избухват множество конфликти в света и в Европа. Все повече нараства общественото мнение, че са необходими промени в съвременната неолиберална социално-политическа система, които, ако не друго, поне да запазят мира в света и по пътя на диалога да не допускат войни и конфликти между държавите. И оттук нормалния извод – че светът живееше по-спокойно при наличието на двуполюсната система.

Българската носталгия по социализма не е измислена, не е илюзия, тя е реално съществуваща. Международната агенция „Пю“ проведе социологическо изследване през октомври 2019 г., от което стана ясно, че 57 на сто от българите смятат, че при социализма са живели по-добре, отколкото днес. А пет години преди това в друго социологическо изследване 55 на сто от българите са заявили, че изпитват носталгия към Тодор Живков и неговата политика. 

Така че носталгията по социализма е естествен резултат от развитието на българския народ след 1989 г.


*Откъс от новата книга на Бончо Асенов „Носталгията в България“, С., Изд. „Скала принт“, 2020 г., 24may.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар