Тихо и кротко в грижи по епидемията, по тестването на малките ученици и други подобни вълнения се изниза поредната годишнина от повратния ден 10 ноември.
Преди 32 години на този ден пленум на ЦК на БКП гласува подадената предишния ден оставка на Тодор Живков, което обаче се оказва не вътрешнопартиен проблем, а ден, от който последваха големите промени в България. Започна българският преход.
Но, като гледам днешното отбелязване на повратната дата, няма как да не ми направи впечатление студеното му фактологично отбелязване, без каквато и да било емоция. И да не си задам въпроса защо няма интерес към тази дата, която при това не е нещо само българско, а част от по-големия процес на срив на социалистическата система в Източна Европа, който западните политици и наблюдатели още тогава нарекоха Година на чудесата (annus mirabilis).
А си спомням начина, по който беше отбелязвана първата годишнина, да не говорим за петата или десетата… Тогава всички се надпреварваха да изтъкват своите заслуги за началото на прехода – правеха го както вътрешнопартийните герои, както се самоопределяха, престрашили се да поискат и получат оставката на Тодор Живков, както и дисидентите, които вярваха, че с декларациите и интервютата си по западните радиостанции са изплашили Живков и са го принудили да се оттегли от властта, да не говорим за Ахмед Доган, който обяви, че „основната движеща сила беше нашата нелегална дейност”, сиреч създаването на Турското националноосвободително движение в България, Майските протести и изселническата кампания от 1989 г., която срина българската икономика.
Днес обаче датата 10 ноември се коментира единствено и само от социолози и политолози, но не и от политици. Защо всички, които имаха нещо общо с 10 ноември, предпочетоха да се отрекат от станалото тогава и не искат да имат нищо общо?
Отговорът на този въпрос никак не е труден. Всички се отрекоха от 10 ноември, защото никой не иска да поеме отговорността за последиците му.
През първите години 10 ноември се свързваше с възможността българите пряко да участват в политиката благодарение на плурализма и парламентарната демокрация, с правото им на икономическа инициатива, сиреч да си създадат дребен бизнес и да станат независими от държавата.
Само че какво остана от тези права днес?
Да, политически плурализъм има, но разочарованието от дейността на партиите става все по-голямо и все повече българи обявяват, че не виждат за кого да гласуват. Да, в България има пазарна икономика, но колко малки бизнеси устояха на конкуренцията на едрия капитал, който успя да се свърже и с политическата власт?
Рекапитулация на промените от последните 32 години е тъжна, никой не иска да получи това наследство, затова и никой не иска да си признае, че е започнал прехода.
Така премина сиротният 10 ноември 2021 г., за бащи на който преди тридесетина години се надпреварваха толкова много политици и за който днес никой политик не иска да си спомня.
И няма как да не си спомним древната римска поговорка: Sic transit gloria mundi!
Проф. Искра Баева, 24may.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар