Тежка нищета. Представяте ли си, уважаеми хора, в каква септична яма живеем?

Леа Коен е само едно злобно бабе. Нищо повече. Бабе, застанало безпомощно пред портите на настъпващата вечност, самотно хлопащо в гумените ботуши на своята природна незначителност... 

 

Гледам да не джапам из калта, щото много мръсотия видях на младини и още имам пръски по обувките. 

Някой път обаче времето е толкова лошо, навес наоколо няма, и човек остава само с един избор – да мине пътя до топлината на кревата, през “чара” на лайната. А навън, вали ли вали, не спира. Капки от помия падат от небето, като малки камикадзета на безмислието и безродието, които тичат нетърпеливо към своя неизбежен край. Към справедливата си среща с твърдата земя.

Вапцаров и Ботев били терористи, пишат разни снимки с украински знамена. Лица, които довчера не правиха разлика между руснаци и украинци, днес демонстрират своята глобална принадлежност към философията на МакДоналдс, пикаейки щедро върху хляба в собствения си дом.

Бабичката Леа Коен, например, от години не спира да плюе по българските класици и история. Иска, бабето, и то да изглежда високо. Ама, не може. Щото, ем е дребно, ем е дърто, ем човещина и достойнство в Кауфланд не се продават. Обижда, бабето, презира, мрази и Ботев, и Левски, мрази всички, много. Много. А на около чучулиги й пригласят. Някакъв Юлиян Попов, бивш служебен министър на Плевнелиев и той пита, а, Левски? Нали и той е терорист!

Представяте ли си, уважаеми хора, в каква септична яма живеем? Български министър да плюе по Васил Левски. Плюе, щото имал право, бил демократ. Чак терорист смее да го нарича. Него. Апостолът на свободата.

Българска журналистка пък храчи по Христо Ботев. И по Никола Вапцаров. Анархисти били. Комунисти били. Престъпници били…

Мятат лайна и не разбират, че не тях, а себе си мажат. Защото, нито Левски, нито Ботев, нито Вапцаров, могат да бъдат намокрени от капките на войнстващата комплексарщина на група жалки калтаци. Щото, както и да го гледаме, Леа Коен, е само едно злобно бабе. Нищо повече. Бабе, застанало безпомощно пред портите на настъпващата вечност, самотно хлопащо в гумените ботуши на своята природна незначителност.

Палячовци със свирки яздят рикша, уважаеми хора. А рикшата без гуми. Цирк на низостта. Или както казваше баща ми* – нищета. Тежка нищета.

Васил Петев

===

*НИЩЕТА

За тази в живота и за тази на духа става дума. Нима този черен тумор е възможен в началото на XXI век при това налично несметно богатство? И мечтите на толкоз хуманисти от историята на това странно човечество нима вятърът отвея в пустинни местности?

А тя – нищетата, ни притиска, нагнетява един в друг, изцежда силите на нашата съпротива, изсича клоните на мечтателното ни разлистване.

Черно-бяла. Тежка. Изплетена от безброй нерви. И много, много грозна. Изкривява ни в зловещи гримаси.

Нищета.

Днес.

Беден, несигурен, безбъдещен е българинът. Професори събират старо желязо, двайсетгодишни момичета разменят бяла свенливост срещу похотливи десетачки, поети се правят на нощна стража, но не на онази, а в крайградски полутъмен склад за перилни препарати, селяни умират като запустелите си ниви и като тръни времето ги отвява в ерозирали дерета. А то не се променя. Мълчи намусено. Като че ли чака нещо.

Да промениш небето – за това си заслужава да се живее. Дали не чака нас? Дали ние не трябва…

Днес някой в България обича ли човека? Мисля, че този въпрос не е под въпрос. И други препинателни знаци висят като куки над нашето мислене. Ще ни повдигнат ли? Това общество човеколюбиво ли е?

Бедните хора – хора ли са? Не е ли грандиозна измама, че само богатите са трудолюбиви и умни? Манипулацията не е ли най-страшното оръжие на този век?

„Лъжете, лъжете…“ – призивът на нациста Гьобелс не е ли филигранно модернизиран? Цивилизациите на човечеството – всяка от тях с идеи и ценности, не са ли притиснати от цивилизацията на парите?

Защо допуснахме? Докога?

Нищета. Тиха като пустиня.

И безшумният вятър засипва с пясъци пътищата. И ги няма.

Изкачваш дюна – виждаш нова. И пак нагоре по нея. Пясъците те задържат. Но пак… И пак… Но знам – и Иисус, и Мохамед, и Буда, и Мойсей в пустинята са стигнали до…

До какво? До… мечтата. Тя, и само тя е отрицанието на нищетата. Но как, как да я постигнем?

Трудни и тежки въпроси, които се бият упорно и продължително. Отговорите са много сложни и недостигнати. Аз обаче знам един: Не се уморявай, приятелю, моля те, не се уморявай. Обичай когато не те обичат, зидай, когато те разрушават, мечтай, когато цинизмът те дави.

Знам, няма прошка за това, но ти не се уморявай. Този живот е единствен и го живей като единствен.

Малките примери правят големия. И какво от това, че бройлерите от конвейра, оскубани, ще те гледат равнодушно или с житейското презрение, че животът може да се живее и по-удобно.

Ти само не се уморявай. Моля те. Обичай, когато другите флиртуват, строй, когато е модно да се лепят картонени къщички, вдигай очи към очите на бъдещето – ще се срещнат погледите ви.

И, Боже мой, Човеко мой, ще бъде хубаво.

Знам, някой ден ще спреш. Ще седнеш на последния камък в планината на живота, ще въздъхнеш много, много уморено и ще изпуснеш: „Това можах, това направих.“ Но в душата ти малка ще се плискат вълните на вътрешното щастие.

И все пак този ден не е ли много, много далече? Може би има векове до него. Но и това е също чудесно – векове стремление. Ако нямаме мечта – нищо нямаме.

Нищета.

Николай Петев

Леа Коен

 

Afera.bg