"Бай Ганьо" е нужна книга - за нашето възпитание и
духовно издигане; книга за пречистване чрез смеха и очистване на душите
от вредните навици и свръхсамочувствието на простака
Ние, българите, често осъждаме една или друга постъпка на наши сънародници с нарицателното "бай Ганьо", като по този начин отрицаваме и се дистанцираме от героя на Алеко Константинов.
Но трябва да признаем, че в характера на бай Ганьо се съдържа определена "специфика" от народопсихологията на българина, която няма как да не признаем за нашенска. И тя, за жалост, се проявява и в наши дни, когато "бай Ганьо" повече от всякога иска да се поевропейчи.
Чувствата ни към този национален герой са смесени - ние едновременно отрицаваме и си обичаме бай Ганьо. А това е знак, че дори да не се отъждествяваме с него, си го чувстваме "свой".
Авторът на "Бай Ганьо" - Алеко Константинов - писател, адвокат и преводач, е роден точно преди 160 години, на 1-ви януари 1863-та година по стар стил.
Алеко Константинов е проявил творчески гений, да създаде такъв образ в лицето на бай Ганьо - така въздействащ и вечен, че от създаването си до днес той продължава да живее като същество от плът и кръв и се е превърнал в неотменна част от националния ни епос. Мнозина смятат, че именно бай Ганьо е "убил" създателя си, но в тази алюзия се крие нещо много по-страшно - че във всички исторически времена - и преди Алеко, и от него насам, ние българите сме допускали в живота си превъплъщенията на героя му да продължават не само да битуват сред нас, но и да тържествуват над битието ни.
В това се корени и бивалентното ни отношение към образа на бай Ганьо - в осъзнаването, че той е плод на една трайна и непоправима толерантност към собствените ни недъзи и заблуди.
Сборникът от разкази на Алеко Константинов "Бай Ганьо" е една малка по обем книга, но в същото време - голямо предизвикателство за всички нас. Преминала през различни възприемателни нагласи, творбата на Алеко Константинов има различни "прочити": народопсихологични, идеологически, нравствени, регионални и пр. От създаването й насам са се трупали много предубеждения и едностранчиви квалификации на героя - като "простакът на всички времена и народи". Сякаш сме искали да "избягаме" от него, като го превърнем в "общовалиден". В крайна сметка, обаче, нека си признаем, че винаги сме възприемали бай Ганьо като "наш", и ако сме се опитвали да го игнорираме, той ни е напомнял за себе си. Оставял ни е само един избор - да се самоиронизираме чрез него.
"Бай Ганьо" не е весела книга, както се опитват да я неглижират някои критици. Тя не е и "вредна" книга, която снижава националното ни самочувствие, както смятат други. "Бай Ганьо" е нужна книга - за нашето възпитание и духовно издигане; книга за пречистване чрез смеха и очистване на душите от вредните навици и свръхсамочувствието на простака; книга, която цели да се противопоставяме на безкултурието във всички сфери на живота си.
Самият Алеко Константинов е създал творба, трудно определима като жанр. Пенчо Славейков я оприличава на "разхвърляни скици". Да, в книгата липсва причинно-следствена връзка между различните части, но пък макар и несвързани помежду си, те създават една цялостна картина на обществения ни живот, в който в различни времена и власти, винаги е имало бай Ганьовци, които да повлияват, или да се разпореждат със съдбата на народа ни.
Бай Ганьо не е само "колоритен българин" - той е антитеза на всичко онова, което искаме да бъдем, но не успяваме да постигнем. Алеко Константинов неслучайно е целял един контрапункт между героя и останалия свят, чрез разказвачите в книгата - те са образовани, интелигентни, нравствени и одухотворени млади хора, аналитични, критични, с чувство за хумор. Но въпреки това, оказва се - нищо от тези техни положителни качества не е в състояние да коригира поведението на бай Ганьо, неговата закостеняла същност. Бай Ганьо не разпознава културните знаци като свои - те не са му присъщи. "Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати" - с тези думи нашенецът отказва предложението да се запознае с друга култура, с други хора. За него е безполезно всичко, което не е "далавера".
Съотечествениците му в чужбина, които се чувстват морално длъжни да го придружават и да му услужват, не само разказват за "подвизите" му, но и му правят характеристика. Читателите се смеят, докато всъщност дълбоко в себе си се възмущават на безкултурието на героя, но и го "разбират". Алеко е постигнал нещо наистина гениално - хедонизмът и моралът да се преплетат в една въздействаща неразчлимост помежду им до такава степен, че дори простащината разсмива.
В цялата творба има един общ контекст - бай Ганьо е обобщеният образ на нашия съотечественик, запътил се към Европа, където на фона на чуждото има възможност да осмисли своето. Само че той "пропуска" тази възможност като напълно ненужна за целите му.
Много наши класици са създавали произведения, в които контрапунктът "свое-чуждо" намира своята трактовка: при Паисий родното е свръхценност; също и при Чинтулов; Петко Славейков в "Изворът на белоногата" изнася историческия контекст в нравствено-етично превъзходство на българката; Добри Войников пък в "Криворазбраната цивилизация" измества вниманието към чуждопоклонничеството - другата крайност, в която залитаме и днес, подценявайки своето като грубо, недодялано и примитивно, за сметка на "съвършеното чуждо".
Алеко Константинов някакси е съвместил всички тези ракурси в един образ, който е отворен към всякакви превъплъщения, стига те да отговарят на безнравствения му принцип - изгодата. Бай Ганьо неизменно пътува с един и същ "багаж" - той е алегорията на неговото примитивно самодоволство, безцеременонност и чувство за превъзходство. Комизмът на ситуациите в повечето случаи произхожда именно от това разминаване между бай-Ганьовото самочувствие и перчене, и поведението на останалите. Най-трагикомичното е, че героят няма съзнание за конфузността на ситуациите, в които изпада. Напротив, смята се за победител в тях и гордо се бие в гърдите с "Булгар! Булга-а-р!"
Именно деформираният, окарикатурен образ на бай Ганьо е това, от което се срамуваме, но ако трябва да сме честни - не можем и напълно да отречем като напълно неприсъщо и нам. Защото, забележете една много любопитна подробност: макар и напълно безкултурен, бай Ганьо е прагматичен - той разбира, че за да успее, трябва да го препоръча цивилизован човек; съзнава, че не бива да показва, че е прост. На тази хитрост се дължи и "пробивът" му към властта.
Просташкият речник на бай Ганьо, гарниран с думи като "келепир", "чифути", "бошлаф" и пр., се допълва от еклектиката на облеклото му, в което червеният пояс и калпака комично "съжителстват" с редингота и вратовръзката. Европейското лустро в подобно съчетание, не е в състояние да прикрие по-колоритната част от образа на героя - неговите несъвършенства. Образът на бай Ганьо е толкова ярък и доминиращ като присъствие, че успява да "засенчи" останалите персонажи. В крайна сметка успява дори да "излезе" от страниците на произведението и да заживее самостоятелен живот. С много анекдоти и вицове, ние българите дописваме с образа на бай Ганьо народния си фолклор. Той е станал част от някакъв полугероичен епос.
Бай Ганьо, с присъщите му прагматизъм, арогантност и безскрупулност, обаче, за жалост съвсем не е самотен представител на бездуховността.
Той постоянно намира своите нравствени двойници в нашата действителност.
Да си припомним каква е първата стъпка на нашия герой към властта: конформизъм, старание да се приспособи към каквато и да е удобна конюнктура. Звучи ви познато, нали?! Паднал от власт, Стамболов от "человек" става за бай Ганьо "бясно чудовище". Моралът отстъпва, за да възтържествуват демагогията и политическото хамелеонство.
Във всяко поприще бай Ганьо намира онази "ниша" за изява, която най-бързо би го приближила към целта. Така завладява и журналистиката. Словото престава да бъде изконна същност и съвсем преднамерено и безцеремонно я дискредитира. В "Бай Ганьо журналист" смисълът се носи от овладяното клише, което цели да разколебае у читателите моралните им стойности - да ги обърка и преобърне всичките им нравствени категории. В същото време, въпреки пошлото си съдържание, бай Ганьовият вестник помпозно се окичва с името "Народно величие".
И идваме до най-мрачната аналогия на героя с нашата действителност - главата "Бай Ганьо прави избори". В книгата на Алеко Константинов става въпрос за прохождащата след Освобождението българска демокрация, сред която Бай Ганьо е идеолог и вожд на предизборна шайка. Плътно до него са нравствените му двойници - Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина и Данко Харсъзина. Заедно те режисират изборния ден като зловещ спектакъл на бруталната демагогия. Сигурно аналогията с последното ни Днес няма да затрудни никого.
Байганьовците в книгата на Алеко удържат победа над своите опоненти. Те са новите хора на епохата - грубата бездуховна сила, която тържествува над духовността и нравствеността. "Идеали? Суета, вятър!..." е печелившата "рецепта" за успех на бай Ганьо и съратниците му. С едно безпардонно признание, което не се нуждае от коментар: "Европейци сме ний, ама все не сме дотам!..."
Знаете ли, че големият наш духовен учител Петър Дънов е критикувал Алеко Константинов за образа на бай Ганьо? Смятал, че писателят е създал образ на отрицанието, а не на съзиданието. Дънов укорявал Алеко Константинов, че не е показал и положителните черти на българина. Вероятно е прав, но само от гледна точка на духовното си учение, не и от литературна гледна точка.
Гениалният образ на бай Ганьо неслучайно е буквално митологизиран в България. Това красноречиво говори, доколко Алеко Константинов не само е успял да предаде голяма част от народопсихологията ни, но и да създаде стимул за ново народно творчество. Стотици, а може би и хиляди са вицовете с бай Ганьо, от рода на "Срещнали се германецът, французинът, руснакът и бай Ганьо..." И естествено, нашенецът винаги е "отгоре" на другите, независимо как. Основите на подобно самочувствие са твърде съмнителни, или направо казано - несъстоятелни, но както се казва, "народът ни е оцелял, защото се е смял". А като се надсмиваш на себе си, значи все пак си проумял, че подлежиш на критика.
Да можеш да се надсмиваш на недостатъците си е градивно качество. Въпросът е дали е достатъчно, за да се промениш.
Бай Ганю с пояса и дисагите, пътува по Европа. Там посещава опера, баня, изложение, ходи на гости у изтъкнати и културни хора. А у нас прави избори, става журналист, води кореспонденция, посещава Двореца, пътува с депутати в чужбина. Но каквото и да прави, както и да сменя като хамелеон "кожата" си, си остава една и съща, напълно завършена по характер личност. С тази разлика, че от от незлоблив еснаф "израства" до користолюбив властник. Но знаете ли защо Ганьовите истории нямат край? - Защото все някой ги "дописва".
И докато е така, бай Ганьо ще продължава да бъде жив национален герой и да тържествува в обществения ни живот. За това няма как да виним Алеко.
"Изгубената България"; Карикатури: Илия Бешков ; Колаж: Траяна Генчева/Dir.bg
Еми Мариянска, Impressio.dir.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар