На 24 февруари се навършва една година от началото на специалната военна операция в Украйна.
Макар основно поле на боя да станаха украинските простори, бе нелеко и за родните дипломати, тъй като западните страни многократно усилиха натиска над Русия.
За промяната на руската външна политика през тази една година, останали ли са някакви отношения със Запада и как се движи изграждането на новите отношения с незападните страни разговаряме с Фьодор Лукянов, директор по научната работа на Международния дискусионен клуб „Валдай“.
- Фьодор Александрович, какво остана от отношенията със Запада, след като ние прекратихме участието си в Договора за стратегическите нападателни оръжия (ДСНО)? Имаме ли за какво да говорим?
- По парадоксален начин, остана много от тези отношения. Защото конфронтацията също е отношение. Освен това, по степен на интензивност и важност за страните може би даже превъзхождат това, което беше преди. Те са крайно негативни, това е вярно. Но са крайно въвличащи и за двете страни.
От това, което каза Путин в посланието си, важен е не самият ДСНО. Този договор е малко раздута новина. Да, това е значим жест, но до голяма степен той нищо няма да промени незабавно. А в дългосрочна перспектива тези договори бяха така или иначе вече в миналото.
Всичко останало, за което говори президентът, е много любопитно. Аз възприех неговите тези като призив за пълно разединение със Запада на всички нива: сигурност, политика, икономика, култура, етически въпроси. По всички тези позиции той призова, че нямаме какво да правим заедно. Това нямаше агресивен, нямаше напорист характер, напротив – имаше отбранителен характер. „Оставете ни на мира, и толкова“. Основната част от речта беше посветена на това, че Русия трябва да се развива самостоятелно. Интересното е, че там не присъстваше никакъв друг свят поне не в тази част на речта. Тоест, ние се отделяме от Запада, а нататък разчитаме само на себе си.
Ако говорим за външна политика, сега сме в преходен период, когато традиционните отношения със света на Запада и света на Изтока, с които сме свикнали, приключиха. На Запад завършиха с разрив, на Изток – с осъзнаване на необходимостта да бъдат изградени по съвсем нов начин. И в този смисъл изтеклата година напълно преобърна йерархията на руската външна политика.
- Как се развиват сега нашите отношения с незападните страни? Доколко е сложно да изградим отношения с тях?
- Нашият главен успех дойде не в резултат от действията ни, а в резултат от обективните тенденции в световното развитие. Той се заключава в това, че Съединените щати не успяха да въвлекат в анти-руска коалиция никого, който не беше свързан със САЩ с различни форми на обвързващи отношения. Европа, англосаксонския свят, Япония, Корея – разбираемо. Но дотам. Извън нейните предели никой не се присъедини към тази коалиция. Това в никакъв случай не бива да се тълкува като подкрепа за действията на Русия. Отношението към кампанията в Украйна навсякъде е много различно, включително и негативно. Но това подчертава нежеланието на целия останал свят да следва инструкциите на САЩ. И това е съществен симптом за начина, по който се променя светът. И като цяло САЩ не могат да направят нищо по този въпрос. Как ще бъде занапред, зависи от това доколко успешна ще бъде нашата политика. Но предпоставките са такива.
Руската външна политика из основи се пренастройва към напълно различна система от приоритети. Главното, според мен, е да разберем, че имаме известна преднина по отношение на политическата добронамереност, тъй като незападният свят вижда кампанията в контекста ѝ на противостояние със Запада. И мнозина се радват чисто по човешки, че се е намерила една страна, която да предизвика Америка. Защото на мнозина просто им омръзна от американската доминация в света.
Но имайки тази предпоставка, въпросът е по-нататък с какво да я запълним. Защото целият незападен свят много по-малко се ръководи от догми, ценностна реторика или желание обезателно да наложи своите правила. Но всички те имат свои интереси, чиято реализация очакват от партньорството с Русия. И това трябва много добре да се разбере – само с реторика няма да стигнем далеч. Ние трябва да правим конкретни предложения, с какво Русия може да им бъде интересна, полезна, нужна. На някои вече се правят такива предложения, на други засега не. Тук трябва да бъде извършена много сериозна домашна работа по промяна на собствените ни мозъци. Защото нашата традиция на западноцентрична дипломация и въобще политика е много дълбоко вкоренена. И незападният свят винаги е бил на втори план за нас. Ние трябва да променим това у себе си.
- Може ли да считаме отношенията ни с Турция за модел за подражание – съвсем не съюзна за нас страна, с която въпреки това добре взаимодействаме?
- Трудно е отношенията с Турция да се вземат за образец, защото това е много специфичен случай. Просто Турция е така разположена, че волю-неволю се налага да се изграждат отношения с нея. Това не може да се пренесе към никой друг. Но като схема, тоест отсъствие на политическо единомислие, дори възможни противоречия по редица въпроси (а аз не си спомням нито един въпрос, по който да сме били от една и съща страна на конфликта), но през цялото време осъзнаване на важността на всеки от нас, както и ползата, която може да се извлече от взаимодействието – да, в този смисъл отношенията между Русия и Турция могат да послужат като добър пример.
- Винаги са били сложни отношенията ни с бившите съветски републики. Как да изградим отношенията си с тях, отчитайки украинския опит?
- Тук има различни нива. Едно от тях е западноцентризмът. Нужно е, разбира се, да се разбере, че неговите корени не са от Перестройката, не са от 90-те години на 20 век, а са от началото на 18 век, когато Русия започва да се съизмерва с Европа и се стреми да намери своето място. Сега трябва да се освободим от това, не само защото отношенията ни с европейците са много лоши. Друго е по-важно – Европа престана да бъде център на света, какъвто беше в продължение на няколко десетилетия. Даже и да не беше украинският конфликт, щеше неизбежно да се наложи смяна на гледната точка от европейска към световна.
Друго измерение са думите на Емомали Рахмон за това, че нашите бивши съветски републики искат от Москва уважение, но не винаги го получават. Русия, изхождайки от историята си, понякога гледа на съседите така, както империята гледа на покрайнините. Контекстът на думите на Рахмон на срещата в Казахстан по-скоро беше точно такъв. Традицията на общата държава, която се е разпаднала и вече 30 години мъчително се изгражда нова система на отношения – това е много сложен процес, в който имахме както провали, така и успехи. Най-големият провал, естествено, е Украйна. Виждаме до какво може да поведе погрешната политика в това отношение. Тук за Русия без съмнение има огромно поле за работа, и причината преди всичко е, че независимо как ще свърши украинската колизия, светът все повече ще се променя в посока на регионалната фрагментация.
Съседните страни, които са най-тясно свързани с нас, за да утвърдят държавността си, са принудени да утвърждават своята дистанцираност от центъра, към който дълго са били причислени. Тук не става дума за русофобия, а за чисто структурна неизбежност. В случая с Украйна това доведе до този кошмар, защото е много трудно да бъде наречено по друг начин. На таджиките не им се налага да доказват, че не са руснаци. Те го знаят. Украинците обаче започнаха да го доказват. В резултат имаме това, което имаме.
Отношенията със съседните страни, които от една страна се числят към нашата естествена сфера на интереси, а друга страна ще има опити от нашите противници те да бъдат използвани срещу нас – това е много важен въпрос. И на нас ни предстои да формулираме по нов начин тона на тези отношения. Тук вманиачването е неуместно, но и скритото високомерие, което понякога проявяваме, със сигурност няма да е полезно.
Фьодор Лукянов, директор по научната работа на Международния дискусионен клуб „Валдай“
Интервю на Глеб Иванов, Aif.ru, превод: Екатерина Грънчарова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар