Димитър Димов: Този свят принадлежи на силните (галерия)

Особеното дете Димитър Димов се превръща в един от най-запомнящите се и обичани автори и заема достойното си място в пантеона на българската литература

 

Едва ли има българин, който да не е гледал поне веднъж незабравимата кинопродукция на Никола Корабов по едноименния роман "Тютюн". Едва ли има българин, който да не се е възхитил от незабравимия образ на Ирина, пресъздаден от Невена Коканова.

Това е ролята, която дава силен тласък на актьорската й кариера, а филмът популяризира романа, останал като един от еталоните на българската литература.

1963 г. Никола Корабов и Невена Коканова по червения килим на фестивала в Кан преди прожекцията на "Тютюн" (Снимка: Архив Dir.bg)

 

Но преди да се случи всичко това...

25 юни 1909 г.

В Ловеч се ражда българският писател и драматург, ветеринарен лекар и професор по анатомия Димитър Димов. Едва ли родителите му Тотю Димов и Веса Харизанова са виждали в малкото особено дете автора на едни от най-запомнящите се и обичани творби в българската литература.

Рано остава сирак и тежестта за възпитанието и образованието му пада върху майката. Тя е особено грижлива и бдителна, а страхът за сина й стига до там, че я кара да го връзва за стола, когато излиза.

Димов от малък е тих и предпочита да се усамотява. През ученическите си години развива интерес към естествените науки, а в гимназията любопитството му го отвежда към трудовете на Фройд. Стреми се към осъзнаване и разбиране на съществените връзки между явленията в света, изграждайки си цялостен поглед върху диалектиката на процесите.

Димитър Димов (Снимка: Община Пловдив)

Останала вдовица твърде млада, Веса Харизанова се омъжва втори път и човекът, когото избира, оказва изключително голямо влияние върху по-нататъшното развитие на бъдещия творец. Руси Генев е офицер, който след войните работи като тютюнев експерт и на него можем да благодарим за изчерпателните познания на Димитър Димов, с които се срещаме в романа "Тютюн". 

“Никотеа” - тютюневата фабрика, първообраз на фабриката от романа “Тютюн” на писателя Димитър Димов (Снимка: "Изгубената България")

 

Благодарение и на майка си, която живо се интересува от литература, у Димов се отключва страстта към писането. Чудакът, както го описват близките му хора, през деня работи, а през нощта пише. И така се стига до първия му и може би най-обсъждан роман, наречен "Тютюн", който след време бива определен като "Случаят".

Книгата излиза през 1951-ва и заедно с нея идва и големият проблем. Димов е обвинен за буржоазното влияние, доловено в романа и "порнографичните" епизоди, дразнещи моралните устои на комунистическите лидери. А авторът е принуден да преработи произведението и да го предаде във вид, отговарящ на моралните устои на социалистическото общество.

Издателство "Народна култура" се възползва от съгласието му да трансформира романа и така през 1954-а следва второто издание и партийните повели са изпълнени.

Йордан Матев в ролята на Борис Морев и Невена Коканова в ролята на Ирина в сцена от филма “Тютюн”, 1961 г. (Снимка: "Изгубената България")

 

"Работническо дело" - "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици"

Комунистическият вестник публикува статията "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици" с окончателната редакция на самия В. Червенков, който коментира:

"Такова произведение може да напише само автор като Димитър Димов, който стои на народни позиции, който мрази буржоазния свят.

Той може да греши като вдъхновен създател на нашата социалистическа литература, а не като автор на порнографични романи, като гражданин с реакционни философски възгледи, както заревци се опитват да го представят, вместо да го обкръжат с внимание и да помогнат да преодолее грешките и недостатъците."

Унижението на твореца е огромно

А някои от образите в романа са изкуствени и неправдоподобни. Но съществуващи.

Димов, който не спазва принципите на социалистическия реализъм в романа, казва за критиките:

"Общото възражение на всички, които ме критикуват неблагоприятно е, че съм принизил положителните герои в романа "Тютюн". Сега искам да задам само следните въпроси: Трябва ли положителните герои в един прогресивен роман да бъдат непременно кристално чисти като в някоя утопия? Субективни и обективни фактори не променят ли постоянно ако не съществените, то поне страничните прояви на човешкото поведение?

Човешката личност не е ли единство от обществени, класови, социални, психологични и биологични елементи с преобладаване на обществените и класовите? Защо е необходимо да се чудят как да поставят "Тютюн" в прокруството ложе на личните си разбирания, когато могат чисто и просто да отрежат главата и краката му?"

Много подходящо би било да се използва в тази ситуация един от неговите цитати: 

"Демокрация?... Ето ви демокрация!... Стачки, безредици, класова омраза...всичко друго, но не и творчески труд!..."

В крайна сметка излиза, че мнозинството харесва романа, а т.нар. "специалисти" го отричат.

Въпреки творческите си проблеми Димов успява да се развива и в личен план. Три може да се окаже късметлийското число за писателя.

Три брака и три романа

Макар и особен по характер Димов поддържа пламенни връзки. С две от жените си създава семейства, с които обаче реално не живее. Приоритет в живота му завинаги остава писането.

И това го прави различен и вечен

Конкретно случаят "Тютюн", заради който е унижен, поставя въпроса: "Коя е истинската редакция на романа и трябва ли да гледаме на него като нещо особено опасно от гледна точка свобода на словото"?

"Поручик Бенц" и "Осъдени души" получават заслужено признание, но не предизвикват бурните дебати, с които е запомнен "Тютюн".

Разказвайки за трагичната история на Фани Хорн със задълбочен психологизъм Димитър Димов използва обстановката в Испания по време на Гражданската война като фон, на който наред с общата народна трагедия се развива и личната малка драма на героинята. Силни характери се сблъскват сред океан от чувства и дълбоко лични преживявания.

Едит Салай и Руси Чанев в "Осъдени души" (1975), режисьор Въло Радев (Снимка: Архив Dir.bg)

Ян Енглерт и Едит Салай в "Осъдени души" (1975) по сценарий и режисура на Въло Радев (Снимка: Архив Dir.bg)

В "Поручик Бенц" живее образът на германски лекар, който се среща с опустошителната сила на любовта. Сюжетът разказва историята на една драматична любов на фона на трагизма на войната, а авторът изследва мрачната, непозната страна на човешките страсти, любовта, която възвисява и облагородява, но която води и до самоунищожение.

Двата романа са по-скоро психологически. Дълбаят в човешката душа, а героите не се борят с класови врагове и не изпълняват партийни задачи.

Но се появява една книга, която не отговаря на приетите стандарти. Най-неочаквано един писател, който доскоро е смятан за буржоазен, макар и вече убеден привърженик и изразител на комунистическата идеология и член на БКП, се впуска в актуалната тема и я пресъздава реалистично. Романът се чете, но процесът заплашва да излезе извън контрола на "компетентните".

В този случай се включва дъщерята Теодора, която години по-късно описва пред Impressio ситуацията така: "Въпреки идеологическата цензура, през епохата на социализма в България твориха истински талантливи писатели, съизмерими с най-доброто в света. Всъщност, една от съществените характеристики на таланта е именно това, да се прояви въпреки трудностите и препятствията, да свети в мрака."

Въпреки перипетиите, през които преминава Димов заема достойното си място в пантеона на българската литература.

1.04.1966-а

Димитър Димов напуска този свят. В архивите си оставя два недовършени романа, както и планове и ръкописи за две научни разработки върху теорията на отражението. Освен богато литературно наследство, завещава на идните поколения и над 20 научноизследователски труда в областта на ветеринарната медицина.

След него остава и трудният му въпрос:

"Защо всичко е илюзия - животът, смъртта, желанието да бъдем обичани."

Димитър Димов (Снимки: Институт за литература към БАН, "Изгубената България"/ Колаж: Петя Александрова, Dir.bg)

 

 Мария Иванова, Impressio.dir.bg