"Ще свиря, докато мога. Музиката за мен е най-великото изкуство."
Фънки е истински различен. В него няма нищо банално и знаеш, че винаги говори това, което мисли.
Не се взима на сериозно с участията си като актьор, а гледа да се забавлява и да радва публиката. Сърцето му е музиката и може би има формата на бас китара. Изключителни нерви и усилия е положил заедно с Амебата, за да можем и ние да гледаме световните изпълнители на живо в България. Вече времето е малко по-различно и вероятно повече хора могат "да се качат на клона", както той описва влизането в този бранш. Но мисията му остава - да чуем и тук нещо по-различно от балкански ритми.
- Как върви организирането на концерти сега у нас?
- След пандемията е много трудно. Трудно е за всички. Ние отново започваме да въртим колелото. Едно колело, което сме въртели 30 години с Амебата и SME. Обаче сега всичко е различно. Има страшно много хора, които работят на парче, които не знаят за какво става въпрос. Излагат се. На нас това ни прави впечатление – отношението им към работата и самия процес да направиш концерт. Това е изключително трудно нещо. Но светът вече е друг. Групи, които струваха между 50 и 100 000 евро преди, за тях разговорът вече тръгва от 300 000. Големите звезди започват от 2 милиона и нагоре. Не стига че преди бяхме извън играта, защото живеем в края на Европа. Географски е адски гадно, защото те са свикнали по турнета да обикалят само големите дестинации. Ние успяхме да качим България на картата, но сега отново ще бъдем избутани по простата причина, че не много българи могат да си позволят да плащат билети по 60, 70, 100, 200 евро, както е за големите звезди. Другият вариант е като тази фирма, която прави Ed Sheeran - нямам представа как са успели да докопат такава голяма звезда, това е свързано с невероятно много пари. Някой е помогнал, иначе няма как да излезе сметката.
- Как се събират пари за поканата на такива изпълнители?
- Много е сложно. Едно време имаше спонсори, сега вече е много трудно с тях. Поради тази причина човек трябва да внимава и да си прави сметката. На Запад е лесно, защото доходите са други и хората могат да си позволят, докато тук трагедията е тотална. Освен това да не забравяме манталитета. Много хора отричат чалгата, да ама чалгата си намери своето място. Значи народът има нужда от нея и това е. Трудно е като си носил потури и цървули след това на бърза ръка да сложиш western boots и Levi’s jeens.
- Даже много големи стъпки сте направили в тази посока.
- Много години блъскаме главите си в тази стена и не можем да я разбием. А и всичко сме правили сами. Това е другата трагедия, че няма никакви държавни институции, които да подадат ръка, като Министерство на културата. Забрави, за тях е все едно, че не съществуваме.
- Как се формира организирането на концерт. Вие се свързвате с изпълнителя, сключвате договор…
- Не, не, не. Първата работа е да се качиш на клона. Това, което направихме ние. След като си се доказал, тогава вече те започват да те търсят и да ти пращат предложения. И в един момент, като не можеш да ги отразиш, те спират да ти пращат.
- Това са компании, които работят със световните артисти.
- Да, големи компании като Live Nation. Но е много трудно да запазиш името си особено в тази част на света. Да речем едно време Limp Bizkit, като беше турнето им, те не дойдоха в България, а бяха в Румъния. А ние бяхме в контакт с тях и им казваме „Ама нали и ние ви плащаме?“ и никога няма да забравя мениджъра им, като каза „Всички плащат! Димитър, заинтригувайте ни!“. Тоест на някое интересно място да свирят, аз какво да му кажа – пред Александър Невски?! Трябва да се самоубия… А те отидоха пред двореца на Чаушеску. Други си знаят от европейските държави само Германия, Полша, Чехия, Австрия, Дания и т.н. И е много трудно да ги убедиш, че и тук е Европа. Както беше с Depeche mode, които успяхме да убедим.
- Преди колко години започнахте с организирането на концерти?
- През 90-те. Оттогава досега сме направили над 900.
- Имало ли е изпълнител, с когото е щяло да Ви изскочи сърцето от притеснение, както се казва?
- Винаги е напрегнато! Няма да забравя трагедията с U2. Всичко беше готово и ни казаха: „Задръжте една седмица още преди да го обявим“. В понеделник трябваше да го съобщим, но в петък ни се обадиха – „cancel в цяла Европа, заминават за Америка и влизат в студио“. Това щеше да е едно от най-хубавите неща, които сме правили. С големите е така… Но Мадона например дойде.
- Нямаше дърпане!
- Освен това тогава Live Nation бяха отзад и няма мърдане. Ние с Иван я видяхме от 15 метра и отиваме да й кажем „Welcome to Bulgaria“, но излязоха две грамадни черни фигури и казаха „Дотук! Знаем кои сте, но дотук!“.
- А кой беше най-големият пич, така да се каже?
- О, много са! Като се започне Рони Джеймс Дио, Крис де Бърг, Иън Гилън, Дийп Пърпъл. Адски много имена! Колкото е по-голяма звездата, толкова е по-готин пич! Това е истината и тя важи навсякъде.
- Вече нещата се нормализираха след пандемията. Какво следва от събитията, които организирате?
- На 3 декември имаме „Dark Christmas“ с Таря, вокалистката на Nightwish. Следва на 22 декември „The underwater bubble show“ в НДК, което ще е много интересно за по-малките. То е като Cirque du Soleil, само че е камерно. Удо Диркшнайдер ще дойде през март 2024 г. Тогава са и Dire Straits, след това Дзукеро, Led Zeppelin Symphonic.
- Какви са били най-странните изисквания на големите звезди? Те обикновено имат много претенции.
- И така е и не е така, просто ние не сме свикнали да гледаме нещата по такъв начин. Например Вие сте звездата, ама Вие цял живот у Вас пиете „Перие“, Вие не знаете, че има „Горна баня“, „Девин“, „Банкя“. И някой казва „ама нашата вода е супер!“. Да, аз знам, ама Вие не знаете. И представете си какво става с организма Ви, когато имате други навици. Ами то приключва турнето. И хората това не могат да разберат, че не са претенции, а навици. Големите банди си идват с цял камион кухня, когато пътуват една година на турне, за да консумират това, с което са свикнали. Иначе тръгват болести и нещата са чао още на първите спирки, което те не могат да допуснат. Питат ме защо Мадона иска 6 „Кайен“-а. Защото Мадона друго не знае. Не е чувала за „Волга“ и „Москвич“. В нейния свят е така. И нормално е да иска. Никой не ти иска нито шопската салата, нито ракията.
- А трудно за постигане изискване имало ли е?
- Най-често са свързани с техника. Спомням си, Бог да я прости, Монсерат Кабайе, за нея трябваха специални микрофони. Тук няма такива, взехме ги специално от Румъния. За 2 микрофона платихме 13 000 долара наем. И, като дойдоха, помолих техниците да ги видя за какво дадох толкова пари. Куфарът им беше доста голям, сякаш има снайпер вътре, а те едни малки, тънки. Те били най-специалните за опера. Но с такива дреболии много съм се занимавал. Няма да забравя Бой Джордж, като работихме „Златния орфей“, пристига на летището в София, Амебата го чака в Бургас. Осигурили сме самолет, който да го закара него с музикантите му, но той закъснява. Въобще не знам къде е самолетът и какво прави, а те пък такива сладури, въобще не им пука. Много е готин Бой Джордж, извади една китара, хем беше леко болен, но такъв купон стана на летището! Изкарахме си феноменално! Те ме питат „кога ще излетим“, а аз все „идва, идва“, но изобщо не знам кога ще дойде. Винаги има екшън в нашата работа!
- Следва премиерата на филма с Ваше участие „Цената на властта“. Каква е „цената на властта“ у нас?
- „Цената на властта“ от гледна точка на филма е доста гадна. Аз играя отрицателна роля. Много ми е интересно, защото аз за пръв път снимам в киното, като изключим участието ми в „Столичани в повече“, тук е съвсем друго. Играя тези подмолни хора, които никога не се появяват никъде, а всъщност те държат конците на много неща. Това са хората в сянка, чийто живот понякога е кратък, знаем по какви причини. Това е политически трилър, така че май не искам да съм от властта. Забавлявам се страшно много! Страхотни актьори има около мен като Тончо Токмакчиев, Кирил Ефремов, Димитър Баненкин, Диана Любенова, само звезди! И Данчо Караджов…
- Как успя да Ви убеди да участвате толкова млад режисьор? Исидор Карадимов е едва на 26 години. И как се чувства един аматьор сред тези професионалисти?
- Може би ми помага това, че на мен въобще не ми пука от камерата. Толкова години съм на сцена като музикант. Аз съм бил на сцена и пред 20 000 души, и пред 5 човека. Въобще не ми дреме. Явно се справям, защото другите са доволни.
- Умеете да влизате в образ.
- Иси, който е режисьорът, той е млад, но много добър. Той ми се обади, аз даже не можех да повярвам, викам „Бе, мен, как така?“ и той казва „Не, точно ти си за тази роля!“. Също нещо много интересно за публиката – ще видят Димитър Ковачев Дъ Фънк най-после с костюм! Аз не съм носил никога освен на абитуриентския ми бал.
- Как се чувствахте в тази роля? Сигурно във Вашия бизнес са се докосвали до Вас такива хора?
- Абсолютно! Много е особено, чувстваш се, като че си се изцапал, като контактуваш с такива хора. Остава едно такова вътрешно усещане, независимо, че всичко е ок, някак си не е ок. Беше ми много интересно да пресъздам това настроение, което имат тези персони.
- Още няколко дума за актьорската Ви кариера, защото тя вече натрупва някаква „биография“. Например участвахте вече и в театрална постановка – „Веселата карета“ на Елин Рахнев.
- Аз попаднах в друга джунгла просто. Да си на сцената музикант е едно, да си в театъра е друго. На сцената като музикант винаги мога да се скрия – винаги се „скривам“ зад баса и е лесно. Хората са дошли да те чуят как свириш. Докато тук и сам войнът е войн. Излизаш, хората те гледат, няма бас – само ти и те. Трябва да хванеш вниманието им, да се представиш както трябва. Много е гот! Пак не мога да не спомена хората, с които играем там, които са уникални – като Мая Бежанска, Тончо… публиката се забавлява страшно!
- Да, това е комедия, но ние истината си я казваме през смешка.
- Има го! Елин е страхотен в това!
- Какво Ви грабна в сюжета и в смисъла на тази пиеса?
- Аз играя особена роля, аз съм гробар. Ама идвам от отвъдното, за да ги прибера нагоре с каретата. За да се качат в каретата, хората трябва да кажат какво представляват от сърце, а аз съм подкупен мръсник и ги лъжа. Получава се много интересно. Но трябва да се гледа! На 20 декември ще го играем в „Театро-отсам канала“.
- Все тъмните роли! Не Ви ли се иска да изиграете нещо по-позитивно?
- Аз нямам досега кой знае каква кариера в театъра и киното! Но бих го направил с удоволствие!
- Играе ли Ви се още?
- Определено!
- Това да откриеш ново поприще е много вълнуващо! Да не замените музикалната сцена за театралната?
- Няма как да се случи! Музиката е като болест, разболяваш се до края на живота ти.
- Сега с „Черно фередже“ обикаляте страната. Какви концерти следват?
- Ние сме особена група, публиката знае какво да очаква – текстовете ни са 18+. И хората много се забавляват с нас, пеят песните. Обаче подходихме вече и малко предателски към мръсните думи, аз сега съм пипнал аранжиментите, а Тошо, Тодор Чардаков, преаранжира текстове, за да може, както каза той, „и Общината да ни обърне внимание!“.
- Още ли изпитвате удоволствието от концертите или вече са станали рутина?
- Ако това стане – аз сигурно ще спра. Но аз не виждам как това може да се случи. Само в България ние се пенсионираме и се разделяме на „младите“ и на „старите“. Нали B.B. King е B.B. King цял живот. Не мога да кажа „аз съм вече стар и уморен“, ще свиря, докато мога. Музиката за мен е най-великото изкуство.
Интервю на Лора Асенова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар