176 години от рождението на Христо Ботев

Христо Ботьов Петков е български поет, публицист и журналист, революционер, идеолог и ръководител на национално-освободителното движение на България

 

 

Навършват се 176 години от рождението на българския поет и революционер Христо Ботев.

Христо Ботьов Петков е български поет, публицист и журналист, революционер, идеолог и ръководител на национално-освободителното движение на България (1848-1876).

Бил е учител (1866) в бесарабското българско село Задунаевка, след което поема учителското място от своя баща в родния му Калофер. От края на 1867 г. е в Румъния (Букурещ и Браила), където се включва в живота на българската революционна общност. Издава в. "Дума на българските емигранти" (1871), заедно с Любен Каравелов списва в. "Свобода" /от февруари 1873 г. в. "Независимост"/ (1872), издава в. "Будилник" (1 май-1 юни 1873), в. "Знаме" (8 декември 1874-14 септември 1875) - печатен орган на Българския революционен  централен комитет (БРЦК). От м. август 1874 г. е член на Временния централен комитет, а от 1875 г. на Българския революционен комитет. Включва се в подготовката на Априлското въстание (1876).

Организира чета от 200 души, с която завзема австрийския параход "Радецки" и на 29 май 1876 г. (17 май ст. ст.) при с. Козлодуй слиза на българския бряг на р. Дунав, откъдето се отправя към Стара планина. След тежки боеве с редовната турска армия, черкези и башибозуци е прострелян на 1 юни 1876 г. (20 май ст. ст.) на връх Камарата в местността Околчица във Врачанския балкан.

Автор е на стихотворения, които са събрани в стихосбирката "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова" (1875). Автор е и на политическа публицистика - "Народът. Вчера, днес и утре", "Решен ли е черковният въпрос?", на фейлетоните "О, tempora! O, mores!", "Това ви чака", "Послание от небето", "Политическа зима" и др. 

Майце си

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам -

мечти и мисли - от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах - що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана...

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!