Атентатът срещу Роберт Фицо и моралната недостатъчност на българските коментари

Дълбоката морална недостатъчност на българското обществено пространство, в което са размити границите между жертва и извършител, между политика и престъпления 

 

Атентатът срещу словашкият министър-председател Роберт Фицо за пореден път демонстрира големите проблеми на българските политици и коментатори. 

Не зная дали защото искрено си вярват, че са знаменосци на господстващите в ЕС позиции за войната в Украйна (че тя трябва да продължава до пълната победа на Украйна) или защото по навик се съобразяват с „правилната линия“, но веднага след стряскащата новина за стрелбата срещу словашкия политик, започнаха коментарите, свеждащи се до две основни тези:

Първата е, че в Европа не е имало покушение срещу министър-председател от 38 години, сиреч от убийството на Улоф Палме през 1986 г.;

Втората, че за атентата едва ли не си е виновен Фицо, защото си е позволил да се обяви за мир в Украйна и против продължаващото въоръжаване на Украйна.

Скоро първата теза беше забравена, но без някой да си направи труда да се извини, че никой не се е сетил за убийството на министър-председателя на Сърбия Зоран Джиндич, застрелян на 12 март 2003 г. в Белград. Мога да обясня тази амнезия с това, че нашите журналисти и коментатори не си правят труда да мислят, а папагалски следват тезите на западните медии. Защото наистина последният застрелян западноевропейски министър-председател е Улоф Палме, но нима Европа е само западната част на континента или ЕС? Кой, ако не ние тук, в Югоизточна Европа, би трябвало да знае, че Европа е доста по-широко географско понятие? И е срам за нас, българите, че не помним толкова важно събитие в съседна държава.

Още по-показателни бяха коментарите по втората теза – че вината за стрелбата срещу Фицо трябва да се търси в собствената му политическа дейност. Последва списък от обвинения срещу него: че предишния път е бил отстранен от власт заради мафиотското убийство на журналиста Ян Куцяк и прителката му през 2018 г., независимо че никаква подобна връзка не беше доказана; че се е противопоставил на строгите мерки при Ковид пандемията; че е използвал езика на омразата; че провежда „яростната антиевропейска и проруска политика“ (Милен Керемедчиев); че е опортюнист, който използва всяка възможност да натрупа лично благосъстояние (Руслан Трад); че „Когато един от най-опитните политици в Словакия, защото Фицо е вече за четвърти път премиер, си позволява такъв говор, защо да мислим, че няма една крачка към това, че някой ще извади оръжие и ще стреля“ и „Когато управляваш, всявайки раздори, в крайна сметка се стига до това“ (Петър Карабоев); че „Премиерът през годините продължава да сади ветрове и сега просто дойде моментът бурята да бъде пожъната“ (Стоян Попов).

Това са само част от коментарите, обвиняващи простреляния, че е предизвикал атентата.

Но съществуват коментари и за извършителя Юрай Цинтула. И звучат така: „Когато поетите започват да убиват“ – заглавие, придружено с публикация на две от стихотворенията му („Площад Славейков“). „Този атентат е в следствие на емоционалното избухване на един човек. Но то е натрупано от месеци и години политическо напрежение“ (Милен Керемедчиев). „Арестуваният човек и сочен за нападател, има принадлежност към паравоенна организация с открити връзки с Руската федерация“ (Руслан Трад). „Кой е поетът, който се опита да убие словашкия премиер?“ (въпрос на Ирина Недева).

Всичко това – по-скрити или по-явни обвинения срещу жертвата, че носи основната вина за прострелването си, както и оправдателното отношение към извършителя, наречен интелектуалец и камикадзе, готов да пожертва живота си в името на идеята за Украйна и свободата на словото в Словакия, е дълбоко тревожно. То говори за дълбоката морална недостатъчност на българското обществено пространство, в което са размити границите между жертва и извършител, между политика и престъпления.

Сравнението на нашите реакции с тези на политиците в Словакия, в ЕС и по света, показва голямата разлика, защото там изразиха искрено възмущение от станалото и подкрепа за жертвата на атентата Роберт Фицо.

Моралът е общочовешки, ако искате християнски, а не политически мотивиран. Урок, който ние, в България, очевидно не сме научили. Или поне не са го научили онези, които формират общественото мнение.

Проф. Искра Баева, 24may.bg