Както винаги на 2 юни сирените ще завият - за 2 минути България ще утихне смълчана в поклон пред делото и саможертвата на най-бунтовния си син - лудата глава, която мина през учителството, през емигрантството и кръчмите на Браила и Букурещ, през печатарството и четничеството, за да изкачи онзи връх, на който остана сам, величествен и недостижим!
Христо Ботев сякаш е нарисуван за герой.
Красив, с лудо сърце и високо чело, с пронизващ поглед, с правилни черти на лицето, с буйна коса и черна брада - олицетворение на мъжественост и сила на духа, на неукротим плам и решителност. Белязан от малък - буен, непокорен, но надарен с неповторим стил и въздействаща реч.
Животът на Ботев минава на толкова бързи обороти, че няма как да не се превърне в легенда, в мит, в красива приказка за гения, орисан от съдбата да се нареди сред най-великите имена на своето време.
И да остане само на 28 години!
Но с диря, сякаш дълбана с векове.
Само с 20 стихотворения, запечатани за во веки веков! 20 огнени поеми, които олицетворяват общочовешкия идеал за абсолютната свобода – духовна, социална и политическа. Бунтът и революцията като единствен път за постигане на този идеал са издигнати в култ, а героичната смърт и героичната саможертва са съпреживяни като на най-висшата мисия на достойния човек.
Ботев е и най-блестящият възрожденски публицист, роден от българското перо след като светите братя Кирил и Методий сътворяват славянското четмо и писмо. Статиите и коментарите му са пропити от пламенна реч с ясно разграничаване на добро и зло, на тирани и душмани, на глупци и сиромаси, на свобода и робство, на любов и вяра, на дълг и чест.
При Ботев няма прошка, няма компромис, няма криволичене на мисълта - има “любов за жива свобода“, има “празник на сиромасите”, който трябва да бъде извоюван с огън и кръв, има стремеж за “свобода и смърт юнашка”.
Саможертвата, великата саможертва “умря сиромах за правда, за правда и за свобода…” е издигната в Божествена молитва за сбъдване. И това е влудяващо! То взривява мисълта, че човек може до такава степен да е обладан от изгарящото чувство за справедливост.
Това бунтарство на Ботев е ненадминато и то докосва всеки българин, независимо кога и къде живее - всеки носи своя Ботев в душата си. Това го прави безсмъртен.
Понякога съм се питала как се раждат гениите. С какво Иванка Ботева и даскал Ботьо Петков са били по-различни от останалите българи, та са дали на България такъв велик син. Тя - известна със своята гордост и силен дух, той - със своята начетеност и борбеност. Но, достатъчно ли е това? Или просто съдбата е отредила космическите сили да се събират на 6 януари 1848, за да въплатят своята енергия в едно свое нарочено с мисия чедо - да бъде знаме на Саможертвата за Свободата.
Ботев живя с тази мисия свише.
И му беше предначертано да изгори “млад” в нея.
Ботев трябваше да остане на 28 години - силен и обаятелен, вдъхновяващ войвода с вдигната сабя, сочещ пътя на Голготата, вярващ в своята кауза и в идеята за абсолютната свобода.
Сблъсъкът с отрицанието на всичко това бе неговата смърт. Колкото нелепа, толкова величествена.
Не куршумът уби Ботев, а жестоката реалност.
Той потегля към Родината, качен на крилете на мечтата си за бунта, от който ще се роди Свободата; преодолява стигми и догми; зарязва любима жена и новородено дете; слиза възторжен на Козлодуйския бряг и намира… пустош.
Тишина!
Зловещо мълчание.
Няма народ. Няма бунт. Няма революция. Няма светлина. Няма надежда...
Космос няма! И живот няма...
В този момент Ботев умира.
Останалото в драматичните часове до физическата смърт го свършват черкезите и башибозукът. Жестоко. Подло. Кърваво. Отмъстително.
Ботев бе тръгнал на величава смърт, това бе мечтата му - да загине за Родината, но едва ли си е представял, че когато се качва на кораба “Радецки” и пише: “Радостта ми няма граници, че моята молитва скоро ще се сбъдне”, “робът” няма да е въстанал.
“Моята молитва” захранва с пример и вдъхновение цели поколения поети, като доказателство, че величието на Ботев остава ненадминато в българската художественост, а идеята за безсмъртието осигурява приемственост в борбата.
Но в съзнанието ни, някъде далеч в дълбините на изстраданата българска душа се е стаила вината.
С мълчанието си захлупваме онзи парещ въпрос - защо Ботев остана без гроб? Или така е трябвало да бъде, за да не го оскверним…
Да го търсим и да него намерим, да се стремим към него, а Той да остава все така далеч от нас, но в нас.
Всяка година след онази злокобна вечер на 1 юни 1878 година ние се вторачваме в камъните край върховете Камарата и Купена на Врачанския балкан по следите на изгубената си съвест.
И толкова години след кървавото сражение на Околчица се опитваме да съберем парченцата на времето, за да наредим пъзела на една истина, която ни смазва...
От всички гениални стихове на Ботев най-великото за мен е “Елегия” - защото е нарисувал с удивително проникновение и болка същината на българската, раздирана от противоречия, страсти и страхове, душа. Кървави сълзи е пролял Ботев над тази елегия, за да изтръгне от сърцето си проклятието, което и до днес ни спъва “Търпи, и ще си спасиш душата”.
Ботев живя, за да изгори като факел и да остане завинаги на 28.
От днешна гледна точка той е недостижим като порив на мисълта и отдаденост на каузата.
Драматизмът в неговата човешка и творческа съдба, блестящият му ум и талант, непокорното му сърце, го превръщат в идeал.
Това е историческа мяра.
Бог е въздал на малцина тази привилегия.
Сбъднал е мечтата на своя велик син.
Валерия Велева, Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар