Задаващите се поредни предсрочни парламентарни избори през октомври за пореден път ще ни предложат още от същото на пътя без изход, където се озовахме преди няколко години и на който няма изгледи скоро да намерим изхода.
Макар и хвърлените на вятъра милиони – този път се очаква да са над 100 млн., да са сериозен разход, те остават на заден план на фона на предстоящата и този път галимация. А този път, за да е още по-объркан негово величество избирателят, и ДПС успяха да постигнат непостижимото, а именно да се разцепят. Непостижимото, защото въпреки доста популярното разделение, което постоянно се случва на кои ли не партии и формации, Движението – до този момент, беше сочено за нещо като стожер в батака от политически неразбории и делби. Най-стабилната партия с най-премерените решения и позиции, формацията, от чиито депутати никога не излизаше дори и една предварително необмислена позиция, ще посрещне предстоящия вот разцепена, обърквайки и без това изпадналия в ступор през последните години гласуващ.
БСП пък се обединява – сякаш. Сякаш, защото въпреки че временното ръководство на столетницата да подписа коалиционно споразумение за голямо ляво обединение с над 20 формации, а Корнелия Нинова да беше окончателно заличена като председател и представляващ партията, там остават верни на нейни хора, а самите и без това оредели избиратели, със сигурност по-скоро ще се отдръпнат поради драмите, вместо мощно да се засилят към урните. Още повече, че се очаква завръщането на стари муцуни – за водач на листа се спряга дори името на Сергей Станишев, което по-скоро буди смях, отколкото сериозно отношение. С извинение – нов бардак със старите... работнички не предвещава добър успех.
След няколкоседмични драми, непремерени изказвания, прехвърчане на искри и предупреждения от едната или другата страна, ДБ и ПП решиха отново да се предложат в един пакет на избирателя, като вероятно – поне така се говори сред редиците им – това ще е за последен път. Изведнъж всички принципи и взаимни обвинения, отправяни през последния месец останаха на заден план и заради избирателя (има си хас) решиха да направят тази жертва.
Е, истинската причина е доста по-прозаична, а именно, че към този момент, след цялото им нефелно пребиваване в управлението и всички скандали, в които бяха замесени техни ключови лица, вероятността, ако се явят поотделно да останат извън Народното събрание, беше доста сериозна.
Какво ще се случва занапред в „Да, България”, след като Христо Иванов подаде оставка, предстои да се разберем, но и там има индикации, че се задават вътрешни неразбории кой (евентуално) да го наследи на поста.
Положението пък в ДСБ е още по-мрачно. Мон женерал се е окопал здраво в поста си и видимо предпочита да повлече партията към дъното, отколкото да сдаде фронта. Според напуснали формацията лица, именно това се наблюдава от известно време – напълно безлични демократи, които вече само на думи се водят десни.
Напълно резонен е и въпросът как се очаква партии, които не могат да си оправят собствената си къща, да водят успешно държавата.
На пръв поглед най-стабилни изглеждат в ГЕРБ и „Възраждане”, като вторите вече дори правят доста амбициозни планове за спечелване на вота и евентуална бъдеща коалиция с ИТН и БСП. Въпреки плановете на Костадин Костадинов, вероятният нов стар победител ще е отново ГЕРБ. Но това ще е по-скоро пирова победа, като причините са ясни – все по-малко и по-малко гласували хора, трудни разговори за коалиция след изборите, вероятност за безпринципни отстъпки с цената на правителство или принципни позиции с цената на нови избори.
Продължаваме да се въртим в омагьосан кръг, като изгледите да излезем от него, с всеки следващ вот, изглеждат все по-минимални. Апатията, обзела всички, е напълно закономерно следствие от безпомощността на политическа ни класа, с цялата условност на този израз и сериозната насмешка при споменаването на „класа”. Но всъщност нищо смешно няма в тази ситуация, защото големият губещ е страната ни – безвремието, в което се озовахме, няма изгледи скоро да бъде преодоляно – нито има сериозна воля сред властниците ни, нито има от кого – те, политиците ни, просто толкова си могат, а и суверенът не изисква повече, а е предпочел апатично да наблюдава отстрани поредния епизод от безкрайната сага избори до дупка.
Виктория Георгиева, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар