Ако няма разум

Какво ни трябва? Трябва някой да ни лисне с кофата със студена вода, та да изтрезнеем. Да престанем да сме парчета 

 

Разцепени сме. Разполовени сме. Буквално сме накълцани на дребно.

Затова нямаме никакви защитни сили. И не можем да се справим с големите проблеми, които ни измъчват от десетилетия.

Вгледали сме се в дребното. Или мрънкаме за всичко. И сме недоволни. Или си изливаме омразата и нетърпимостта към другите по всякакъв начин.

Търсим виновните по презумпция извън себе си. И проклинаме всеки, който не играе по нашата свирка.

Искаме всичко да се случи ей така, от само себе си. И не сме готови да направим нищо, без да получим нещо. По възможност в аванс.

Една постановка на Народния театър разклати обществото. Не, използваха я, за да разклатят отново обществото. Защото то е на трупчета. И лесно се използва, яхва и манипулира.

Не, нямам намерение да пиша за пиесата на Шоу и за постановката на Малкович. Достатъчно всички писаха, псуваха, викаха, обиждаха. Индивидуално. И организирано. С маски, с качулки, с ругатни. С обиди, недостойни за изписване на белия лист.

Някъде там трябваше да се намеси държавата. Но, уви, както обикновено става, нея пак я нямаше. Някакви уж нейни представители се опитаха да прехвърлят отговорността на други. И всичко се разми.

Така става в последните три и повече десетилетия. Някой на някого все прехвърля отговорността и отказва да поеме своята. Иска само да трупа дивиденти, да печели, да кешира, да мачка.

След още десет-двадесет години няма да е останало нищо, върху което да се скача. Но едва ли го осъзнаваме.

Заети сме да наставляваме, да казваме кое е правилно, кое е атлантическо, кое е европейско, кое ни дърпа назад, кое ни прави тъмни субекти.

Забравихме кои сме.

А сме просто хора. Нормални хора. Само дето нормалността ни изчезна. И от хора се превърнахме в нечовеци.

Разцепени сме не на две, а на много повече. Всичко ни е разцепено - държавата, обществото, институциите, партиите... Затова и една малка искра може да предизвика пожар. И няма кой да го потуши. Защото всяка цепеничка ще изгори, а никой няма да си мръдне дори пръста да потуши пламъците в съседния двор.

Какво ни трябва? Трябва някой да ни лисне с кофата със студена вода, та да изтрезнеем. Да престанем да сме парчета.

Не виждате ли как с всеки ден ни кълцат на все по-дребно и ни мятат в месомелачката. И как искаме да оцелеем, да се изправим, като почти не останаха здрави части от тялото на държавата. Има ли такива?

Там е проблемът. Ако бяхме разделени на две, да залепим някак фигурата. Уви, всеки в своя угода и за свой интерес в годините чупеше. И продължават да го правят. А ние го позволяваме. Защото сме готови да псуваме в социалните мрежи, да вдигаме пушиляк, да тропаме по масата, докато обръщаме поредната ракия, да мразим, неистово да мразим всичко, което не е като нас, и да сме безразлични към общото.

Вчера постановка на Народния театър за малко да запали пожар. Днес в парламента ще има нови искри. Утре?... Малко пламъче може да стори непоправимото. Ако няма разум.

Ина Михайлова, "Дума"