Защо сме като овцете, а не като лъвовете

В целия свят са идиоти, но по-добре да те псуват на собствения ти език

 

Много е далечна алегорията, но тя до известна степен илюстрира съвременната българска ситуация. 

Тя все още няма определени форми и се носи като медуза в безплътното политическо и светско пространство, без да покаже мускули или да вземе полезни решения. Това е, казваха навремето „положението на ситуацията“, въплъщаващо в себе си злободневните безсмислия, родовия товар, товарът на конспирациите и невежеството на орталъка.

Днес това са църковните разногласия, утре е някаква партенка за повишаване цената на тока, в другиден вносни череши по 123 лева - едни новинарски главоболия, които после се оказват кьорфишек.

Помня тези кьорфишеци за парното, например, което от съзнателната ми мозъчна възраст все се вдига с 60%. Това ако е било вярно, мили ми читателю, днес парното на глава от населението щеше да е поне милион и двеста лева месечно. Става дума за полезен опит от близо 55 години, откакто мога да чувам и разсъждавам по чутото. Над целият свят зее една пробойна, изпод която ври клоаката на несигурността, на фалша и манипулацията, а ние гледаме на България като един интернат, в който сме оставени, ама ни принадлежат Лондон, Берлин, Париж и прочие.

И никой не смята, че трябва да се превърнем от мишки в лъвове, за да я спасяваме тази наша страна. Побиват ни тръпки по таза, когато чуем някъде „Моя страна, моя България“, ама не се връщаме да инвестираме тялом и духом тук. Още се чешем по дисагите на летищата, да не ни вземат за пропаднали, ако се завърнем обратно.

Обаче - ако не сте се завърнали - вече сте пропаднали. Времето е такова, че не само от повърхностен патриотизъм, а от патриотична нужност трябва да се отзовем. Трябва да откликнем и ако не сме пък съвсем огромен работодател в Англия, да правим каквато правим там и в родината.

В тези специални празнични дни, на вододела на две човешки години, равносметката е, че ние принадлежим на страната си. Тя не е някакъв санаториум, където да оставим старините и болежките си, а да даваме здравите си години в ангария в чужди държави. Родината се отплаща и тя крепи силите, тя възвръща духа ни и позволете да дам личния си пример - никога не ме е разочаровала. 

Един мъдър мъж казваше - в целия свят са идиоти, но по-добре да те псуват на собствения ти език. Как да си преведа това по-елегантно, може би, че у дома и стените помагат. Европейското безразличие, смотаните работодателски политики, славянските ни гени, всичко това се разминава и отблъсква в неблагоприятни количества. Ние принадлежим на България и на мястото, на което сме родени.

 

Лорд Евгени Минчев, "Труд"